Търсещият човек търси смисъла.
Търси отговори.
А може би и път обратно към себе си.
Ако пред Вас стоят въпроси без лесни отговори, редовете по-долу може да Ви помогнат да ги погледнете от ъгъл, който досега не Ви е хрумвал. И отговорите ще изплуват сами!
Това е откровено интервю с Peter Sage, в разговор с Brian Rose от London Real – разговор за успеха, който не се измерва само в резултати, за вътрешната свобода зад външната амбиция и за пътя отвъд нуждата да се доказваме.
От теми като успеха в бизнеса и личната идентичност,
през това как се изгражда живот в синхрон със себе си,
до как да окрилите едно дете и какво всъщност искат жените –
това интервю не дава готови формули, а отваря пространство за среща със себе си.
Брайън: Днешният ни гост е г-н Питър Сейдж – сериен предприемач, който съвсем наскоро основа Space Energy – мултимилиарден проект, фокусиран върху генерирането и преноса на чиста енергия от космоса чрез космически соларни технологии. Правилно ли го описах?
Питър: Да, горе-долу е така.
Брайън: Добре, старая се. Бил си председател на London Yes Group – една от най-големите организации за личностно развитие в Европа. Бил си треньор при Тони Робинс през последните около 10 години. Публикувал си първата си книга на 18. Състезателен бодибилдър си, в отлична форма. Ултрамаратонец, скачаш с парашут… Мисля, че всички вече схващат идеята. Питър, очевидно не си губиш свободното време. Добре дошли в London Real. Знам, че идваш при нас от Дубай, а преди това – от Бирмингам, така че благодаря за усилието.
Когато научих за теб… прекарахме доста време да си говорим за UFC и биохакинг, така че мисля, че днес ще имаме много теми за разговор.
Докато разглеждах биографията ти и видях името на Тони Робинс, се сетих, че трябва да ти разкажа една кратка история. През 1981 г. бях на 10 години и срещнах Тони Робинс. Бях в Калифорния и майка ми ме изпрати на Super Camp – 10-дневна програма за ускорено обучение на деца. Тони влезе в залата – бяхме няколкостотин тийнейджъри – и каза: „В следващите 60 минути ще ви науча как да счупите дъска с ръка.“ Аз бях слабичко дете, не тренирах бойни изкуства, нито някакъв спорт. Той ни преведе през тази умствена подготовка и след 60 минути – не се шегувам – с дланта си счупих дъска с дебелина около 2,5 см. Това ме впечатли изключително много.
Майка ми е правила и прочутото „ходене по жарава“ с него в началото на 80-те. Той купи замъка Дел Мар, откъдето съм аз. Всичко това ми върна много спомени. И ми беше интересно – как започна да работиш с Тони и какво е да си в тази среда? Ако си обучавал треньори там – те наистина ли са толкова фокусирани през цялото време? Трудно ли е да си в една стая с тези хора, защото всички са, как да кажа… на 100% постоянно?
Питър: Страхотен въпрос. В крайна сметка всички сме хора. Колкото и понякога да има визия на „свръхчовешкото“, това често е фалстарт. Лично аз силно вярвам в това, че хората ставаме като тези, с които общуваме. Както Тони казва – качеството на живота ни е пряко отражение на очакванията на нашата среда. Аз го наричам Законът на конформизма. Това е правилото на 95%.
Ако прекарвате време с девет мотивирани, позитивни, действащи хора – ще станете десетият. Ако сте с девет души, които употребяват наркотици за развлечение, лежат на дивана и набиват KFC – ще станете десетият. Въпросът е с кого прекарвате вемето си.
Ако искате да промените живота си – сменете средата си.
Това е един от най-бързите начини за дълбока промяна. Затова съм много внимателен с кого общувам и на кого отделям времето си. Треньорите на Тони са невероятни хора, на които се възхищавам. Но всеки от нас има собствен живот. Аз съм „бизнес човекът“. Идваме от различни среди и житейски пътища.
Това, което наистина отличава хората, не са толкова уменията – макар че всички носим определени умения – а почтеността. Ако някой поставя почтеността над нуждата от значимост и чуждото одобрение, той може да бъде ментор, коуч, приятел или доверено лице, което Ви издига, а не Ви дърпа надолу.
За мен е прекрасно да бъда сред такива хора и се старая да го правя възможно най-често. Не се случва често – два-три пъти годишно, по различни събития по света – но това е част от живота ми, която много ценя.
Брайън: Само да знаеш – в този стол седя и Тим Ферис от „Четиричасовата работна седмица“. Попитах го какви са новогодишните му цели и той каза нещо подобно – че сте средното аритметично на петте души, с които прекарвате най-много време. Аз дори включвам и подкастите – ако слушате нечии идеи по 9 часа седмично, това също влияе.
Той каза: „Тази година ще реша какво да махна от живота си – неща и хора.“ Вие насърчавате ли хората съзнателно да редактират средата си?
Питър: Абсолютно. Това е труден избор, но честно казано – надграждайте. Какъв живот искате? Искате ли да се задоволите с по-малко от величието, за което сте родени? Да следвате мечтите си или да се самосаботирате? И заради какво – защото сте зависими от връзка с хора, които са по-зависими от Вашето внимание, отколкото от собствения си растеж?
Както казвам – обичайте семейството си, избирайте приятелите си. Това не е въпрос на его. Ако изхождате от позицията: „Аз съм по-добър от тях“, значи сте в същия капан. Става дума за осъзнаването, че всеки е на свой път. Това, което Ви е отвело от точка А до Б, няма да Ви отведе от Б до В.
Имало е хора в живота ми, които са били невероятни в даден етап, но в един момент моделите им вече не обслужваха посоката, в която исках да вървя. Тогава изборът е лесен: да остана на същото място или да кажа: „Обичам ви и ви уважавам, но моят път в момента е друг.“
Повечето хора живеят, потънали в това, което аз наричам GOOP – Good Opinion of Other People (доброто мнение на другите). Ако успеете да се откачите от това, идва свобода, която Ви позволява да живеете истината си и да бъдете пример.
Брайън: Тоест дори хората, с които се разделяте, могат да се вдъхновят от това, което правите.
Питър: Надявам се, но това не е целта. Трябва да умеете да пускате. Някои ще го направят, други – не.
Брайън: Трябва да го приемете. Поставяте ли си конкретна бройка хора всяка година – например петима, с които искате да прекарвате повече време, и петима, с които да прекратите контакт?
Питър: Не съм чак толкова систематичен. Ако се опитвате да подредите живота прекалено строго, ще пропуснете самия живот. Както казва Джон Ленън: „Животът е това, което се случва, докато правите планове.“ Добре е да има ритуали, цели и фокус, но и гъвкавост. Ако сте свързани с вътрешната си истина – чрез медитация, поток, освобождаване от стари ограничения – вярвам, че хората, които трябва да срещна, ще се появят.
Брайън: Това е доста дзен подход. Сега – с какво основно се занимавате днес? Колко време отделяте на Space Energy и колко – на пътуване, говорене и мотивиране на хора? Трудно ли е да балансирате?
Питър: Чудесен въпрос. Аз съм сериен предприемач. Напуснах училище на 16, нямам формално образование. Първата си компания стартирах на 17. Оттогава съм създал над 20 компании. Някои от тях дори проработиха.
Брайън: Да… някои биха казали, че имате проблем.
Питър: Да, някои от тези начинания се провалиха зрелищно. Други трябваше да си останат просто идеи, родени, да кажем… след няколко питиета. Някои бяха страхотни. Така че, да – аз съм компулсивен стартъп човек. Част от ОКР спектъра, както и да искате да го наречете – за мен е забавно.
Аз съм креативен. Визионер съм. Не съм добър CEO. Всъщност дори съм ужасен CEO, когато става дума за детайли. Аз не съм човек на детайла. Имам нужда от хора, които да почистят след мен. Аз създавам визията. Създавам нещо.
И връщайки се към въпроса Ви – как разпределям времето си, как решавам на какво да го отделя – това отново опира до един въпрос: каква е моята лична истина в момента?
Прекарах няколко години в изграждането на комерсиализацията на космическата соларна енергия, за която сигурен съм, че ще поговорим малко повече. Но преди около 18 месеца осъзнах, че нещо липсва. Бях загубил онази искра – онова усещане, което те вдига рано сутрин, държи те буден до късно и те поддържа в състояние на страст.
Казах си: „Това е предупредителен знак. Не съм в синхрон.“ И се обърнах навътре, за да разбера какво трябва да се появи в живота ми. И отговорът беше: време е да се върна на сцената. Време е да споделя част от уроците, които съм научил – надявам се, за да помогна на други хора да не правят същите грешки.
Това беше всичко. Не го рекламирах. Не си взех агент. Не започнах кампании. И оттогава – аз отново съм дълбоко убеден, че когато сте в поток със собствената си истина, вратите се отварят без усилие. Вече не плувате срещу течението – движите се с него.
И през последната година, откакто направих тази промяна, бях на сцена с Ричард Брансън два пъти, с Бил Клинтън, изнасях ключови лекции на най-високото ниво семинари, изложения и конференции в света – и всичко се случи с лекота.
За мен това е знак, че точно това е, което трябва да правя в този момент. Така че в момента около 70% от времето ми е посветено на споделяне на опит, истина и страст, а около 30% – на основния бизнес със Space Energy, както в сферата на космическата соларна енергия, така и на наземните соларни проекти, в които също участвам.
Брайън: Забавно е как работи това – когато не насилвате нещата и наистина се наслаждавате на това, което правите, започвате да привличате хора, енергия и възможности. На 100%. С възрастта осъзнах, че като по-млад, просто се насилвах: „Ще ставаш всяка сутрин и ще работиш по 12 часа, за да бъдеш най-добрият банкер.“ Но не ми харесваше.
А когато започнах да правя нещо, което обичам, хората изведнъж искаха да помагат, да се включват, да ме подкрепят. Странно е как, когато следваш добрата енергия, нещата просто се случват.
Питър: Да. Ще споделя с теб един кратък модел, който според мен може да помогне на хората да разберат това по-добре. Всеки иска да е „в поток“. Всеки иска лек живот. А за повечето хора реалността е далеч от това.
Ако трябва да дам модел, който реално да добави стойност за зрителите, бих тръгнал от един от най-известните цитати на Айнщайн: „Не можеш да решиш проблем със същото ниво на мислене, на което е създаден.“ Звучи езотерично, звучи логично, но малко хора знаят как реално да го приложат.
През годините си в личностното развитие аз наблюдавам и съм го обобщил в четири различни нива на мислене – или ако искате, четири нива на съзнание.
Първото е това, което наричам манталитет на жертвата – „На мен“ (To Me). Всичко би било чудесно в живота ми, но…все на мен ми се случва (лошото). Виждаме го навсякъде.
Брайън: Много е фино. Понякога някой ти разказва история и след четири минути си казваш: „Чакай малко… ти си жертвата в тази история!“
Питър: Много хора получават усещане за свързаност и значимост именно чрез това колко голяма жертва могат да бъдат – ако нямат други източници за това. За мнозина ролята на жертвата е просто страничен ефект от това да оставиш живота да ти се случва.
Личностното развитие е много добро в това да извежда хората от позицията на жертва и да ги вкарва в режим на постижение – там, където поемаш лична отговорност. Това аз наричам „Заради мен“ (By Me).
Вече не стоиш на брега, чакайки корабът ти да пристигне – като в Дисниленд, надявайки се, че някога ще стане. Вместо това скачаш във водата, плуваш срещу течението, бориш се за това, което искаш. Поставяш цели, имаш желание, постоянство – цялата класика на личностното развитие.
Защото ако бъдещето ти ще се случи – то ще се случи заради теб.
И за да преминеш от „На мен“ към „Заради мен“, от какво трябва да се откажеш? Какво трябва да бъде заменено? Първото нещо е вината. За да излезеш от „На мен“, трябва да се откажеш от обвиняването. Вината не работи. Никъде в природата не работи.
И с какво я заменяш? С лична отговорност. Ако се откажеш от обвинението и го замениш с лична отговорност, можеш да излезеш от ролята на жертва и да започнеш да се движиш напред – в режима на постижение. Там, където, както каза и ти, „ставаме и го правим“.
Брайън: Има ли някакво упражнение, което човек може да прави, за да излезе от режима на обвинение? Защото за някои хора това е изключително трудно – те са толкова свикнали с него.
Питър: Това е въпрос на обусловеност. И отново – първото нещо е да проверите с кого общувате. Подобрете средата си. Ако сте сред хора в режим „От мен“, те няма да толерират да сте в режим „Заради мен“. Или ще Ви изключат от кръга си, или ще Ви вдъхновят да израснете и да станете като тях. Това е огромен ъпгрейд.
Но въпреки това е тежка работа и е изтощително. Аз съм прекарал много години като предприемач в борби – плуване срещу течението, в открития океан, убиване на дракони, спасяване на света… цялата тази митология, която описва нас като бизнесмени, предприемачи, хора. Но истината е, че това изтощава.
И после виждам други хора, при които сякаш нищо такова не се случва, но вратите просто се отварят за тях. И това аз наричам „Чрез мен“ (Through Me).
Ето един пример. Да кажем, че в бизнес контекст искате да генерирате допълнителни 100 000 долара продажби този месец. Влизате в офиса в 5 сутринта, правите по 50 обаждания на час, правите всичко, което смятате, че трябва да направите. Това е режим „Заради мен“.
А после виждате някой, който влиза в Starbucks, заговаря се на опашката с непознат и този човек се оказва клиент за 100 000 долара. Това не можеш да го планираш. Това просто се случва – животът протича чрез теб.
За да преминеш от „Заради мен“ към „Чрез мен“, от какво трябва да се откажеш и с какво да го замениш? Трябва да се откажеш от нуждата от контрол. Забележи – не казвам от контрола сам по себе си, а от нуждата от контрол. Защото повечето хора стискат реалността в „яростна хватка“ – имат много ясна представа как трябва да изглежда животът.
А целият стрес идва от това, че животът не съвпада с нашата идея за това какъв трябва да бъде. Стресът е страничен ефект от убеждението, че животът трябва да изглежда по различен начин от този, който е в момента.
Ако можете да се откажете от нуждата да контролирате и да позволите на живота да работи за Вас – с какво го заменяте? С вяра. С доверие. С усещане за знание. Както и да го наречете вътрешно.
Ако започнете да имате повече вяра, че резултатът ще се случи, можете да отпуснете хватката върху това как мислите, че трябва да изглежда. И да се доверите на по-голямата картина – да излезете от главата си и да се доверите на интелигентност, която е отвъд нивото на нашето обикновено съзнание.
Брайън: Добре, но има ли практическо упражнение за това? Защото това също е начин на мислене, който е труден за промяна.
Питър: Смяна на убеждение. Само едно просто преместване: от „Животът ми се случва на мен“ към „Животът ми се случва заради мен“. Една такава промяна в мисленето може да Ви извади от ежедневния ментален тормоз: „О, Боже, виж какво пак се случи.“
Става дума за разбиране, че каквото и да се случва, то Ви служи на по-високо ниво – просто още не го виждате. Умът обича правите линии. Там се появява „На мен“ и „Заради мен“. Поставям цели, знам как да ги постигна, правя план и действам.
Но в природата няма прави линии. Когато видите права линия – тя е създадена от човека. Ако погледнете река от въздуха, където и да е по света, независимо от релефа, тя винаги изглежда по един и същи начин – криволичеща, хаотична. Не просто тече надолу.
Защо реките го правят? Защото природата знае, че за да стигнеш до целта си, пътят не е прав. Така че ако можете да пуснете ситуации като: „Загубих тази сделка“ или „Загубих тази връзка“… няма почти нищо, което след шест месеца да не погледнете назад и да си кажете: „Слава Богу, че това се случи – иначе нямаше да съм тук.“
Просто тогава не сте се доверили на течението на реката. Ако можете да се доверите на дестинацията и да знаете, че ще стигнете там, но да позволите на течението да Ви носи – дори да има завой наляво, дори да Ви се иска да плувате срещу него – ако се оставите реката да Ви отнесе, тя ще Ви изстреля по-бързо и по-далеч към мястото, където искате да стигнете.
Това изисква да пуснете контрола.
Брайън: Тоест – събирате около себе си правилните хора, влизате в режим „Заради мен“, и после, когато нещата се случват, просто приемате ударите, защото имате философия за посоката си и не сте толкова обсебени от крайния резултат?
Питър: Да – доверие в по-голямата картина. Има резултат, който е отвъд нивото на нашето разбиране. И това аз наричам „Чрез мен“.
Има и още едно ниво – и знам, че и ти медитираш, както и аз. Това е нивото, до което са стигнали много духовни учители и от което са преподавали. Не мисля, че познавам някого, който да живее постоянно оттам. Аз самият мога да го посещавам, да имам проблясъци от него.
Наричам го „Като мен“ (As Me). Това е мястото, където виждаш себе си във всичко останало. Виждам себе си в този микрофон. Виждам себе си в другите хора. Виждам себе си в природата. Там има ясно усещане за съзнание на единството.
Недогматичният, съвременен термин за това е „единство“ или oneness – извън религии, роли, книги с различни корици, но сходни послания. Без спорове. Само единство.
И за да преминеш от „Чрез мен“ към „Като мен“, от какво трябва да се откажеш и с какво да го замениш? Трябва да се откажеш от илюзията за разделеност. Казвам „илюзия“, защото днес няма квантов физик на планетата, който да не твърди, че всичко е свързано на универсално ниво.
Не можеш да вземеш един атом тук, да го накараш да вибрира, и това да не повлияе мигновено на атом от другата страна на Вселената – по-бързо от скоростта на светлината. Това вече го знаем. Това е физика.
Брайън: Гледах и четох „Кратка история на времето“ на Стивън Хокинг. Така че да – всичко влияе на всичко останало. Значи не трябва да се възприемаме като отделни… говориш за разтваряне на егото до известна степен.
Питър: В крайна сметка – да. И това е път. Никой не се ражда в състояние „Като мен“. Буда не се е родил просветлен. Това е пътешествие. И какво трябва да го замени? Безусловната любов. Отвсякъде.
Аз съм виждал безусловна любов, но за съжаление повечето хора нямат много отправни точки за нея. Имаме отправни точки за това, което мислим, че е любов. Толкова сме обусловени в представите си за любовта, че тя се превръща в една петбуквена дума, която умът ни етикетира като абстрактна концепция за нещо, което всъщност не разбираме рационално. Можем само да го преживеем.
Брайън: Да, мисля, че древните гърци имат шест различни думи за любов – различни видове любов.
Питър: Точно така. Аз обичам кучето си. Обичам пица. Обичам масаж. Обичам жената до себе си. Обичам живота. Но всичко това означава съвсем различни неща – а използваме една и съща дума.
И така – какво е истинската любов? Това е спорно. По моя опит безусловната любов е точно това – чиста, безусловна любов.
Причината повечето хора да имат толкова труден достъп до нея е, че като човешки същества първото ни преживяване на любовта е условна любов. Първият ни спомен – на три, четири години.
От нула до две можем да правим почти всичко и получаваме безусловна любов. Майката е пълна с окситоцин. Можем да повърнем, да се изакаме върху някого и пак получаваме любов – защото сме бебе. Но около две–тригодишна възраст започваме да общуваме, да разбираме, и родителят започва да предполага, че с това идва и отговорност – кое е правилно и кое не.
Тогава започваш да получаваш любов, когато правиш „правилното“, и да не я получаваш, когато не го правиш. Това е първият ни модел за любов. Това е обусловеност. И ние прекарваме остатъка от живота си, проектирайки този модел върху всичките си бъдещи връзки.
Брайън: Значи отново – има ли стъпки, които можеш да правиш, за да стигнеш до „Като мен“? Или просто трябва да признаеш, че това ниво съществува – и понякога го докосваш? Имаш моменти, в които се чувстваш едно със света, виждаш всичко в себе си… после се връщаш в „Чрез мен“, а в лоши дни – в „На мен“. Първото беше „На мен“, нали?
Или просто знаеш, че това ниво съществува, или правиш конкретни неща, за да стигнеш до него?
Питър: Разбира се, че съществува. И всички ние имаме преживявания на това ниво. Спомни си последния път, когато беше на плаж, гледаше залез, държеше ръката на човек, когото много обичаш – и нямаше мисъл. Просто беше там. Присъстващ. В момента. В природата.
Природата помага.
Медиите… новините… да не започвам изобщо – но с тях никога няма да стигнеш дори близо до това ниво.
Брайън: За мен това е цялата история „На мен“. Хората обичат историите за жертви. Това са новините.
Питър: Да – те подсилват решението защо не е нужно да си вдигна задника и да плувам срещу течението, за да постигна това, което искам.
Брайън: Значи сме пристрастени към нагласата „На мен“, защото тя оправдава липсата ни на действие?
Питър: Точно така. И тя е напълно несъвместима с природата на човека. Тя ни държи в комфортна зона, от която обичаме да се оплакваме. А ако наистина знаехме колко неестествена е тази комфортна зона спрямо това, което сме, щяхме с радост да изскочим от нея.
Но когато сме обусловени от реалността на XXI век – или по-точно от това, което ни се поднася като „реалност“ чрез медиите – последното нещо, за което говорим, е илюзията за разделеност. Да започнем да разбираме, че ако се опитам да разбера другия човек, вместо да проектирам собствения си модел за света върху него, ще имам много повече толерантност в живота си.
И това може почти мигновено да промени качеството на живота.
Брайън: Значи – далеч от новините, обратно към природата, да знаем, че това ниво съществува, и просто да се опитваме от време на време да стигаме до него.
Питър: И да имаме разбирането, че всички сме свързани. Ако виждах себе си в теб – как щях да реагирам, когато ме ядосаш? Това е съвсем различно ниво на мислене.
Мисля, че точно това е имал предвид Айнщайн, когато казва, че не можеш да решиш проблем на същото ниво на мислене или съзнание, на което е бил създаден. И наистина – трябва да започнем да осъзнаваме, че личното ни израстване и личният ни път не бива да бъдат за сметка на това да се примирим с живот, за който не сме родени.
Брайън: Това е много дълбоко, Питър. Не очаквах това от теб, защото разговорът става много духовен. И не казвам, че съм те възприемал като просто мотивационен говорител, но много хора, които говорят пред публика, не стигат до това ниво. Това е друга планета – и се радвам, че ти стигаш дотам.
Но губиш ли хора по пътя? Изключват ли се някои, когато започнеш да обясняваш концепцията „Като мен“?
Питър: Мисля, че има три различни нива на осъзнаване. И това дава яснота защо хората правят определени неща или не ги правят; защо знаят какво трябва да направят, но въпреки това не го правят.
По моя опит първото ниво е интелектуалното разбиране. Това е най-ниското ниво на осъзнаване. Всички знаят какво трябва да правят. Просто не правят това, което знаят. Защо? Защо пушачите пушат? Всеки пушач знае, че не трябва да пуши. Не можеш да изградиш нито един рационален аргумент в полза на пушенето, нали?
Брайън: Знаем – това е изключително интересна зависимост.
Питър: Използвам пушенето като пример, но бих могъл да дам много други. Избирам го, защото хората лесно се разпознават в него. Интелектуалното разбиране не означава нищо. Можеш да четеш предупрежденията на кутията – ако си пушач, пак ще я отвориш и ще си запалиш.
Същото е и с въпроса „Как да сваля 5 или 10 килограма?“ Всеки знае как се свалят 5 килограма. Това не е ядрена физика. Тогава защо хората продължават да си поръчват „supersize“ меню?
Интелектуалното разбиране не променя нищо. То ти дава просто един скъп бележник. Ако отидеш на семинар и стигнеш само до интелектуално разбиране, това е всичко, с което си тръгваш.
За да се случи промяна – истинска промяна в поведението – трябва да преминеш на следващото ниво. А то е емоционалното разбиране.
Например – пушиш, имаш главоболия, отиваш на лекар и той казва: „Направихме изследванията. Имаш сериозен проблем. Още една цигара и ще получиш фатален инсулт.“ В този момент нещата стават реални.
Или дъщеря ти те поглежда в очите и казва: „Татко, искам ти да ме заведеш до олтара. Искам да си жив тогава.“ Тя е на шест години. И ти изведнъж хвърляш цигарите.
Не си станал по-интелигентен. Информацията е същата. Но вече имаш емоционално разбиране. „Стотинката пада“, както казваме. Имаш емоционален пробив. Това може да те накара да промениш поведението си – но не гарантира постоянна промяна.
За това ти трябва третото ниво на осъзнаване – това, което аз наричам клетъчно ниво или смяна на идентичността.
Причината е следната – ще чуеш Тони Робинс да казва една много силна фраза:
„Най-силната сила в човешката личност е нуждата да бъдем последователни с начина, по който се дефинираме.“
С други думи – с нашата идентичност.
Защо вегетарианците не ядат месо? Заради зъбите си? Заради храносмилането си? Разбира се, че не. Заради идентичността си. „Аз съм вегетарианец.“
Защо бегачите тичат? И защо стават нервни, ако не тичат една седмица? Те имат същите два крака и същата биохимия като нас. Но идентичността им е: „Аз съм бегач.“
Всички имаме множество идентичности. Аз съм предприемач – което означава, че съм практически неизползваем за наемна работа. Аз съм съпруг, баща… всички носим различни роли.
Но ако няма промяна на идентичността на това ниво, дългосрочната промяна в поведението е почти невъзможна. Защото винаги действаме в съответствие с това кои мислим, че сме.
Ето защо пушач, който „е отказал“, често започва отново. Защото идентичността му е „пушач, който е спрял“. Ако му предложиш цигара, той ще каже: „Не, отказал съм.“ Тоест – „Аз съм пушач, но в момента не пуша.“ Тук вече се включва волята.
А проблемът с волята, Брайън, е, че тя винаги има срок на годност. Тя помага в момента – мога с воля да се държа за ръб над пропаст. Но ако се върнеш във вторник – няма да съм там. Волята не е устойчива.
Брайън: Тогава как се прави тази смяна на идентичността?
Питър: Първо – като разбереш каква идентичност искаш. Кой искаш да бъдеш? Ако смениш идентичността си на „непушач“, всичко става много по-лесно. Ако ти предложа цигара и ти си непушач – няма битка. „Аз не пуша.“ Не „отказал съм“, не „боря се“.
Същото е и с разликата между „искам да съм здрав“ и „аз съм атлет“. Това създава напълно различно усещане за себе си. Да искаш да си добър в нещо и да искаш да си най-добрият, са две напълно различни идентичности.
Брайън: Значи съветваш хората да търсят промяна на идентичността за големите, дълбоки промени?
Питър: Да. Погледнете кои сте в момента и как поведението ви е свързано с тези идентичности. Ако в миналото сте се опитвали да промените поведението си и не сте успявали, почти сигурно е, че не сте направили промяна на ниво идентичност.
Вие знаете какво да правите. Понякога сте дори много мотивирани. Но това не трае, защото няма дълбока промяна в това кои сте.
Брайън: Любопитно ми е какво мислиш за психеделиците. Говорили сме за айахуаска в предаването. Много хора – включително и аз – се връщат от такива преживявания с усещане за дълбока идентичностна промяна. Как се вписва това във всичко, което казваш?
Питър: Моето виждане е, че неща като айахуаска дават директно физическо преживяване на достъп до други нива на съзнание. В ежедневието сме хванати в рутината: Starbucks, офис в 9, мрънкане за шефа, вкъщи – телевизия. Няма място за разширяване на осъзнаването, че животът е нещо повече от Big Mac и големи пържени картофи.
Такова преживяване те изкарва от интелектуалното „да, някой ден“ и те хвърля директно в емоционално, а понякога и физическо осъзнаване. „Уау!“ – и се случва реална промяна.
Колко дълго тя ще се задържи обаче отново зависи от средата и хората, с които си. Ако се върнеш в среда, която подкрепя новата ти идентичност – имаш шанс. Ако не – връщаш се обратно.
Брайън: Да, много хора получават прозрение, но ако се върнат към старите си навици, след няколко седмици всичко се разпада. Това е като проблясък за възможното – после идва истинската работа.
Питър: Абсолютно. И трябва да се подготвиш за успех. Има изследвания, които показват, че ако направиш правилното поведение по-лесно – шансът да го следваш е много по-голям. Ако екипът ти за фитнес е на повече от 20 секунди от ставането от леглото – шансът да тренираш рязко пада. Но ако вечерта преди това си го сложил до леглото – настройваш се за успех.
Един от най-важните ми ментори, Джордж Залуцки, даде най-доброто определение за ангажимент, което съм чувал:
„Ангажиментът е да направиш това, което си казал, че ще направиш – дълго след като настроението, в което си го казал, е отминало.“
Затова – когато си мотивиран, направи малките неща, които ще ти помогнат, когато не си. Приготви си протеиновия шейк от вечерта. Салатата. Премести цигарите в другия край на къщата. Малките неща имат огромно значение. Не е нужно да се опитваш да се „преинсталираш“ изцяло – това рядко трае.
Брайън: Добре. Ти говориш пред хора по целия свят. Коя публика ти е най-любима?
Питър: Отличен въпрос. Аз имам два основни фокуса. Първият е предприемачеството. Това е същността ми. Роден предприемач съм. Ще създавам идеи, ще добавям стойност, ще се впускам в луди проекти – някои ще работят, други не. Някои ще ме сринат, други ще са огромни успехи – и това е напълно окей за мен. Това е пътят, който обичам. Ако утре загубя всичко – това ще е чудесно извинение да започна отново. Това съм аз.
За мен е важно притежаването, не постигането. Затова много добре се свързвам с предприемачи – те са уникална порода.
Брайън: Мечтателите, лудите – като в рекламата на Apple.
Питър: Точно. Мавериците. Мечтателите. Нарушителите на правилата. Има една много добра книга – The Wayseers от Гарет Лопорто. Той говори за нещо като „ген“, който се проявява при около един на десет души – предприемачи, артисти, музиканти, аутсайдери, бунтари, поети. Хора, които не се ръководят от институционален авторитет, а от ценности. Не от „винаги сме го правили така“.
С тези хора се идентифицирам, защото и аз съм един от тях.
Питър: Да, така е. Аз обичам децата. Обичам да работя с деца, защото те са на възраст, в която можеш да оставиш отпечатък. Ако успееш да отвориш една врата и да запалиш малка искра… Ех, колко ми се иска да знаех тогава това, което знам сега – като дете. Мисля, че всички сме го казвали в някакъв момент.
Това ми дава шанс да вдъхновя хора в възраст, в която промяната има по-дълъг ефект. Вълните на приноса се разнасят по-далеч по „езерото“ на живота, когато работиш с дете, отколкото когато се опитваш да помогнеш на човек в по-късен етап от живота.
Брайън: Как вдъхновяваш дете, когато говориш на сцена?
Питър: Като му запалиш въображението. Говориш в истории. Истории, с които могат да се свържат. Използваш метафори.
И разбираш моделите, по които се движат – а реално моделите, по които повечето от нас се движат, са задвижвани от определен набор нужди. Повечето деца отчаяно искат да се впишат. И това е едно противоречие – хем искат да се впишат, хем искат да са уникални и да изпъкнат. Едновременно жадуват за свързаност и одобрение, и същевременно отчаяно искат значимост и уникалност. И всички минават през един и същ модел.
Ако можеш да ги валидираш… ако можеш да създадеш за едно дете пространство, в което то да се валидира вътрешно, а не външно, можеш да му промениш живота.
И какво имам предвид: много хора тичат след одобрение, особено в култури като азиатските. Аз съм прекарвал време в Япония. Току-що бях и в Сингапур. Там много деца живеят под огромен натиск – от връстници, от обществото, от очаквания за успех. Те са „валидирани“ от резултати, от оценки, от постижения. Всичко е външно – одобрение от чужди мнения, от авторитети. Нямат шанс.
Никой не се обръща към тях и не казва: „Погледни се в огледалото – достатъчен си. Красив си. Страхотен си. Роден си чудо. Никой няма право да ти казва, че не можеш. Ако искаш да бъдеш това – бъди това.“
Брайън: Това звучи много американско като нагласа… или поне западно.
Питър: Да, но идеята е хората да видят красотата в себе си, вместо да го правят за одобрението на другите. Това е по-смислено, нали? Да могат сами да се валидират и да си кажат: „Не ти трябва одобрение.“
На мен учител ми е казвал, че не мога да уча бизнес. Добре че не го послушах.
Можеш да имаш огромно въздействие. Можеш и да „смачкаш“ човек. И родители – с най-добри намерения, водени от желание за сигурност за децата си – в култури като Индия… и правя широки обобщения, не искам да съм неуважителен, просто говоря за модели – в Индия исторически много родители са избирали професията на децата си: „Ти ще бъдеш счетоводител или юрист.“ Защо? Защото това е „по-добра работа“, ще печелиш повече.
Родителите действат от любов – искат сигурност за детето. Но понякога осакатяват уникалността му – желанието да бъде велик в нещо друго. Да „свети“ като музикант. Да „свети“ като лекар, а не счетоводител – защото обича да работи с хора, не с числа.
И онова усещане: „Ще те обичам независимо от всичко.“ И детето да разбере, че независимо какво е направило или не е направило, то е достойно за любов.
Брайън: Това е посланието, което се опитваш да предадеш на децата. Разбирам. Добре. Space Energy. Да поговорим. Дай ми „асансьорната“ версия. Какво правиш?
Гледах твоя TED talk в KL, в Куала Лумпур. За хората, които не знаят тези съкращения… Говориш за идея и технология, която ми звучи сякаш е от бъдещето. Но също така звучи изключително чисто и невероятно – ако успеем да я реализираме. Какво се случва с компанията? От колко време го правиш? И какъв е планът за бъдещето?
Питър: Да дам кратък обзор. Космическата соларна енергия (space-based solar power) е концепция от края на 60-те, предложена от човек на име Питър Глейзър, тествана от NASA през 70-те, за да се види дали физиката работи. Преразглеждана е и през 80-те.
Основната идея е следната: ако вземете соларни панели и ги сложите на земята или по покриви, всяка вечер става тъмно. Така никога не можете да захранвате град само със слънчева енергия, защото тя е интермитентна – прекъсва, вместо да е базова мощност (baseload) – 24/7.
Базовата мощност идва от ядрена енергия, въглища, нефт, газ. Единствените по-постоянни възобновяеми източници са хидроенергията – но тя е почти изчерпана като капацитет – или геотермалната енергия, която зависи от географията.
Така че, ако успеем да получим базова мощност от слънце, това би било светият граал на възобновяемата енергия.
И вместо да слагаме панелите на покриви, където всяка вечер слънцето залязва, ако ги поставим в космоса – там, където слънцето никога не залязва – можем да генерираме енергия и да я предаваме обратно към Земята чрез радиовълни, както се предава сигнал на мобилен телефон – 24/7.
Това е работеща технология. Знаем как да го направим. Всъщност, всеки път, когато телефонът ти звънне, принципът е същият: имаш сателит, изстрелян с ракета. Той се захранва със соларни панели. Генерира енергия, преобразува я в радиосигнал/микровълнов сигнал и я „излъчва“ обратно. Ти я приемаш като CNN, или като глас и данни на телефона си.
Ако обаче вместо да го преобразуваш в глас и данни, го преобразуваш в електрическа мощност, получаваш чисто електричество 24 часа в денонощието – слънчева енергия 24/7, излъчвана при нужда, навсякъде по Земята, в реално време. Това е технология, която променя играта.
Ние сме малко „пред времето си“ в един аспект: най-големият проблем не е дали технологията е възможна. Няма „showstoppers“ – няма непреодолими блокери. Има няколко препятствия, но не и нещо, което да спре идеята.
Най-голямото препятствие е комерсиалната жизнеспособност.
Брайън: Тоест – да изкарате тези неща в космоса?
Питър: Да. Ако условно струва 10 милиарда долара да сложиш сателит от 1 гигават в орбита, а той може да произведе електричество за 9 милиарда – никой няма да напише чек. Тоест трябва да се реши бизнес моделът.
Но това е неизбежна технология. Много сериозни футуристи прогнозират, че тя ще е основният източник на енергия в бъдеще. Говорим за 50 години напред? Трябва да започнем сега.
Живеем във време, в което всички разбират, че настоящият ни курс е 100 000% неустойчив. Това не подлежи на спор. Това, което подлежи на спор, е колко скоро можем да инвестираме в технологии, които не дават незабавна възвръщаемост, но имат потенциала да ни поведат към решаване на световни проблеми.
И тук има политически проблем: в много държави системата е саморазрушителна – гледа 4 години напред: „Как да бъдем преизбрани?“ а не „Как да служим на хората?“ И тези два фокуса не винаги съвпадат.
Затова големи проекти, дори с добри намерения, стават мишена – за опозицията, а понякога и вътре в самата партия, ако се конкурират за бюджет. Така политическият модел в много страни е устроен така, че да е саморазрушителен за мегапроекти, които реално могат да променят света.
Брайън: Разбирам. Ти живееш в Дубай. От колко време си там и какво обичаш и какво мразиш в този град?
Питър: Отличен въпрос. В Дубай съм от 4 години – точно този месец. И обичам Дубай. Има много различни истории за него. Трябва да „обелиш лука“ и да разбереш откъде идват, защото Дубай е много уникален – уникална държава, емирство, град. Няма друго място като него.
Почти няма престъпност, сравнено с други места. Има малко „white-collar“ престъпления, но като цяло… имах Range Rover три години и оставях ключа на контакт пред къщата си три години. Опитай това в Лондон. Оставям дома си отключен, когато излизам. Доверявам се жена ми да се прибере с такси късно нощем без притеснение. Ако оставя портфейла си на стол – стои там.
Това е много уникално. Част от причината е, че 90% са експати и 10% са местни. Не можеш да живееш в Дубай без работна виза. Ако загубиш работа – имаш 30 дни да напуснеш страната. Няма безработица. Много малко престъпност, много малко бедност. Няма социални помощи.
Друго, което хората често казват: „Дубай не е реален.“ И да – Дубай е построен върху основа от значимост. Казвам го открито. Имат 59 световни рекорда. Преди 20 години градът не беше нищо близко до това, което е днес. Построен е, за да впечатлява.
Проблемът е, ако се хванеш и повярваш, че това е „реалност“. Живях на Palm три години – това е изкуствен остров във формата на палма. Нереално е – буквално е направено от човека. Ако започнеш да го приемаш за реалност, това е като Лас Вегас без казината – и градът може да те „изплюе“ пиян, фалирал и самотен за 12 месеца. Виждал съм го много пъти.
Но ако си държиш главата на мястото… Аз медитирам всяка сутрин, защото трябва да съм „заземен“. Дубай не е реален в много отношения и има неща, които приемаш за даденост – отиваш другаде и си казваш: „О, уау. Ето това е реалност.“
Аз работя много в Африка – в гета в Кейптаун, или в Кения с деца-сираци. Това е реално. Там хората са щастливи, защото е валяло вчера, благодарни са, защото са получили още една лъжица ориз. Не са разстроени, защото McDonald’s е останал без барбекю сос или защото не са си купили последния iPad.
Това „нереално“ не е само в Дубай – все повече е навсякъде в западното общество. Ако можеш да останеш заземен, да медитираш, да си благодарен – и аз се свързвам много дълбоко с благодарността си – не е толкова важно дали си в Дубай, Непал или някъде другаде.
Мястото влияе на средата ти, но не бива да те дефинира като човек до такава степен.
Брайън: Разбирам. Нека поговорим за ежедневната ти рутина. Важна е. Питам много хора, но според мен не е достатъчно – важно е да знаем как поддържат психичната си рамка. Каква е твоята?
Питър: Много държа на дисциплината – „rigid“ е може би твърде силна дума, но дисциплина е правилната. Върху това, което наричам „сутрешната ми практика“.
Ставам в 6 сутринта – аз съм човек на сутринта. Някои са нощни птици, други – ранобудни. Аз съм ранобуден. Ставам в 6 или малко преди това. Жената до мен, Тея, не е сутрешен човек, което е чудесно – дава ми пространство сутрин.
Първото, което правя, е една голяма чаша „greens“ – не буквално пинта чист wheatgrass, но пинта зелен микс.
Брайън: Харесвате ли кейл шейкове или Vita миксове?
Питър: Аз съм голям фен на соковете. Обожавам натуралните сокове. Така че – сутрин си правя една голяма чаша „greens“. Athletic Greens – както вероятно и Тим Ферис би препоръчал.
След това слизам долу. В къщата си имам едно място, което съм отделил – много дзен, направено специално за медитация. Сядам за 20–30 минути. Свързвам се с благодарността. Свързвам се с дишането си. Изчиствам ума си. Като цяло се центрирам. Ставам максимално присъстващ.
Брайън: И мислите за благодарност по време на медитацията? Защото аз, когато медитирам, се опитвам да не мисля за нищо. Опитвам да стигна до „нищо“. Но Вие казвате, че не отивате към „нищо“, а към благодарност?
Питър: Мисля, че много хора се объркват за медитацията, като си мислят, че тя означава да нямаш никакви мисли. Не можеш. Винаги ще имаш мисли. Освен ако не си дзен майстор, седял 20 години на планина – тогава да. Иначе приеми, че умът ще се обажда. Ще му стане скучно. Ще си говори. Егото ще се включи. Това е нормално.
Можеш да правиш много неща, за да поддържаш присъствие, но мислите ще идват и ще си отиват. Затова не се самобичувам с „О, не, появи се мисъл“, защото умът започва да се заиграва с целта „да нямам мисли“ – и самият стремеж да нямаш мисли става капан.
Брайън: Бил съм там. Ние правим и „изолационни камери“ – не знам дали сте влизали в солена, прекрасна изолационна камера? Там мога да стигна много близо до „нищо“. Но понякога, точно когато стигна до „нищо“, се появява мисълта: „О, да – това е нищо.“ По дяволите! И после се опитвам да не мисля за факта, че мисля… знаете как е.
Питър: Да, успех с това. Така че – да, аз се свързвам с благодарност. Ако така или иначе ще мислиш, поне мисли за нещо, което ще те подкрепи духовно. Благодарността е един от най-бързите начини да влезеш в състояние на кохерентност.
И ако сте виждали или изучавали нещо от HeartMath…
Брайън: Да, да – Bulletproof хората много са по HeartMath.
Питър: Обожавам HeartMath.
Брайън: Това е онзи feedback system, с който можеш да контролираш пулса си чрез технология, нали? Успокояваш ума…
Питър: Те имат биообратна връзка и има безплатно приложение за iPhone плюс сензор за около 100 долара – много е добро за медитация. И аз го използвам. Но дори само да разбереш науката зад състоянието на кохерентност, помага на хората да влизат по-лесно в медитация.
Брайън: И за деца е, нали? Чух, че може да се ползва и с деца.
Питър: Да – геймификация. Да превърнеш медитацията в игра за деца е прекрасно.
Така че медитирам 20–30 минути, след това чета – това е моето тихо време сутрин. Умът ми вече е в състояние, в което съм отворен да усвоявам информация.
Брайън: Бизнес неща? Или нещо извън бизнеса?
Питър: Извън бизнеса. Определено нехудожествена литература, но духовно ориентирана. Една от книгите, които чета в момента, е Super Beings от Джон Рандолф Прайс – писана през 80-те. Много хубава книга. Посланията са сходни с много други, но е приятно да ги чуеш през неговата призма.
Друга серия книги, която харесвам, е на Джеймс Холис. Той има прекрасна книга за хора, които минават през нещо като криза на средната възраст – The Middle Passage. При Холис има такива книги, че можеш да седиш над един абзац цял час – много дълбоки, многопластови, с много нива на смисъл. Харесвам този тип четене. Това е моето духовно развитие.
Брайън: И аз обичам да чета бавно. Ако текстът е дълбок – пет страници стигат.
Питър: Той има книга The Eden Project – за страхотни връзки. Ако говорим за повишаване на съзнанието във взаимоотношенията – аз правя двучасови лекции за връзките и те са най-популярните ми. Известен съм като „бизнес човекът“, но областта, в която хората изпитват едновременно най-много стрес и най-много радост, са интимните отношения.
Ако не ги подредиш… ако жената вкъщи не е щастлива, никой не е щастлив.
Брайън: Това е адски вярно.
Питър: Можеш да изкараш 10 милиона в бизнеса и пак да си нещастен, ако домашният ти живот е провал. Но това е друг подкаст.
Та – чета духовни книги. След това визуализирам. Аз съм много по визуализацията. Повечето хора визуализират „дистанцирано“ – като че ли гледат филм отстрани. Аз съм човек на пълното „влизане“ вътре – асоциирана визуализация. Виждам себе си в преживяването.
Мога буквално да стана и да „мина“ през къщата или градината, които искам – физически ги виждам в ума си. Преживявам красотата на върха на планината, която искам да изкача – Килиманджаро, Еверест, каквото и да е. Преживявам го като в момента.
Същото и за връзката, която искам да живея – да усещам нивата на безусловна любов, които искам да генерирам. Това е голяма част от практиката ми.
Брайън: Има ли конкретни теми за визуализация? Едната да е за връзки, другата – за бизнес? Или просто отивате там, където Ви води?
Питър: Отивам там, където ми се иска. Но обикновено имам един „mind movie“ – филм в главата – който си пускам. Правя го реален и го правя реален през деня.
Имало е коли, които съм си купувал, а съм ги визуализирал как ги карам шест месеца преди да ги купя. Приятелката ми казва: „Е, купи си колата днес? Вълнуваш ли се?“ А аз: „Не чак толкова. Аз я карам от шест месеца – в главата си. Просто имаше анти-кражбен механизъм, който караше всички да мислят, че е друга кола.“ (смее се)
Та – визуализацията е много важна за мен. След това пиша дневник. Последната част от сутрешната ми практика, преди да отида във фитнеса, е дневникът. Това е моят личен разговор със самия мен. Не позволявам на никого да го чете. Така не се филтрирам с мисълта „ами ако някой го прочете“. Това е чиста, честна дестилация на мислите и прозренията, които съм имал по време на медитация.
Това е чудесен начин да ги уловиш. И също – да наблюдаваш модели, които вероятно си въртял, или ситуации от вчера, и да имаш време да ги разгледаш по-дълбоко – дали са били „добри“ или „лоши“ като ефект, и защо.
Брайън: Тоест малко самоанализ. Пишете ли на ръка?
Питър: Да. Пиша много на клавиатура, но мисля, че повечето хора вече са забравили как се пише с химикал. А за мен има нещо в писането на ръка – дестилира мислите по различен начин.
Имам дневник и Mont Blanc. Сядам за 20 минути – понякога повече, понякога 5, зависи какво излиза.
Брайън: Връщате ли се да четете стари записи?
Питър: Да, и това е ценно.
Брайън: Значи това са около час и половина?
Питър: По-скоро към два часа – и след това отивам във фитнеса.
Брайън: А какво правите във фитнеса сутрин?
Питър: Аз съм „weights guy“ – тежести. Тежко, кратко и интензивно. Повечето хора във фитнеса работят по система, която се базира на протеинов синтез: натоварваш мускула до отказ, изпраща сигнал към мозъка „трябва да стана по-силен“, мозъкът набира аминокиселини, изгражда мускулни влакна, и с времето ставаш по-голям и по-силен – ако си мъж. Ако си жена – ставаш по-силна и по-стегната, защото нямаш толкова тестостерон. Работи, предсказуемо е, но отнема време.
Аз съм за ефективност. И има начин да се „прескочи“ част от това и да се активира собственото производство на растежен хормон. Не говоря за инжекции, това е друга тема. За мен здравето е ценност, не „да изглеждам добре“. Ако значимостта ти е по-важна от здравето – ще взимаш стероиди. Ако здравето ти е по-важно от значимостта – няма да взимаш. Точка.
Брайън: Значи оптимизирате как тялото Ви произвежда растежен хормон?
Питър: Да – „шокираш“ тялото да освобождава свой растежен хормон. Всъщност тялото произвежда растежен хормон и в по-късните години – просто не го освобождава в същата степен. За да го освобождаваш по-постоянно и да имаш подмладяване, здраве и сила, които тялото само може да регулира, трябва да вдигаш тежко, твърдо и интензивно.
Тренировката ми за крака е 9 минути седмично. Но предизвиквам повечето състезателни културисти да я направят.
Брайън: Като тренировките на Дориан Йейтс – high intensity training?
Питър: Много high intensity. Диетата е много натурална: много мазнини и протеин, без рафинирани въглехидрати. Това е като цяло.
Но най-важното е мисленето. За мен, когато тренирам, това е активна медитация. Аз и машината. Аз и лостът. Не гледам CNN. Никога няма да ме видиш с iPad във фитнеса. Не говоря с хора. Не виждам никого. Само аз и машината.
Интензивността, с която тренирам, изисква концентрация, която мога да опиша с един паралел: бил ли си някога в кино и филмът те е погълнал толкова, че умът ти е бил ангажиран на 100% и дори не остава част от теб, която да осъзнава, че си в киното?
Брайън: Не напоследък, но съм бил.
Питър: Точно тези филми. За разлика от филм, който е „окей“, но не те поглъща напълно – и ти си проверяваш телефона, разсейваш се. Ако успееш да включиш целия си ум, можеш да мобилизираш 100% от мускулните влакна, нужни за тези тежести. И то става експлозивно, силово.
За мен това е катарзис. Това е моят тренинг. Това е, което харесвам. И е здравословен канал за една естествена, дълбока, мъжка, „войнска“ енергия. Така го управлявам.
Брайън: Добре. Сега ще ти задам няколко въпроса, които задаваме на всички гости на London Real. Ако можеше да се обадиш по телефона на 20-годишния Питър Сейдж и да му дадеш съвет – какво би му казал?
Питър: Това е прекрасен въпрос. Интересното е, че преди да отговоря, ще ти споделя една техника, която използвам във визуализацията си.
Визуализирам това, което искам – да кажем целите за края на годината – и минавам през тях, сякаш съм там. Къщата, колата, тялото – каквото и да е. Аз съм там.
След това почти „пространствено“ се закотвям, като се „премествам“ напред във времето до този бъдещ човек. И тогава се обръщам и говоря на човека, който съм днес, и му казвам какво трябва да прави, за да стигне там – и да се довери, че ще се случи.
Брайън: Това е едно от най-яките неща, които съм чувал. Значи ти говориш на този човек и го водиш?
Питър: По-скоро карам бъдещия си аз да се обърне и да каже на сегашния ми аз: „Слушай, ще стане. Можеш да се отпуснеш.“
Брайън: Интересно…
Питър: Това ти позволява да пуснеш нуждата от контрол и да я замениш с вяра – което те премества в „През мен“.
Брайън: Защото имаш вяра в бъдещия си аз?
Питър: Аз вече съм го видял.
Брайън: И знаеш, че е възможно, че е целта, която искаш. Значи това, което ти казва, трябва да е вярно.
Питър: Да – продължавай. Слушай посланието. Продължавай да правиш това, което правиш. Дръж курса. Справяш се чудесно. Позитивно подкрепление. „Знам, че току-що загуби тази сделка, но няма значение. Ние пак ще стигнем там.“ Такъв тип разговор.
Ако трябваше да вдигна телефона и да се обадя на 20-годишния си аз… като знам колко арогантен беше, вероятно дори нямаше да приеме обаждането.
Брайън: Но ти вече беше публикувал книгата си няколко години по-рано?
Питър: Бях пълен задник за работа. Бях движен от толкова несигурности като млад мъж, опитвайки се да докажа на света, че съм достатъчно добър. Знаеш, всички имаме първичния страх, че „не сме достатъчни“ — не сме достатъчно умни, достатъчно добри, достатъчно красиви или каквото и да е. Попълни празното.
Ако нямаме празно място за попълване, това е, защото егото ни играе „криеница“ с реалността. Всички имаме първичния страх, че не сме достатъчни и следователно, в крайна сметка, няма да бъдем обичани — ако обелим лука още малко.
И при мен причината да започна толкова много бизнеси и да стана толкова успешен беше, че се опитвах да докажа на света, че съм достатъчно добър, за да бъда себе си. Ако можех да вдигна телефона и да проведа разговор, щеше да е точно това, което казвах по-рано.
Бих казал на децата: „Не трябва да доказвате нищо — независимо какво сте направили или какво не сте направили. Вие сте достойни за любов.“ Така че спрете да се опитвате да го доказвате и го правете, защото ви е страстно да го правите.
Да — дайте си това одобрение предварително — от самите себе си. И тогава сте свободни да създавате магия, да стартирате бизнеси, да правите каквото искате.
Но повечето хора, които съм срещал, са толкова заети да гонят зайци, които никога няма да хванат. Това е като хрътка на писта. Никога няма да хване заека — не защото не е бърза, не защото няма най-добрия треньор и най-добрата диета. Може да имаш най-добрата хрътка на света, но тя никога няма да хване заека, защото по замисъл няма да го хване.
Така и повечето хора в бизнеса, и повечето хора, които гонят щастието във връзките — гонят заек, който никога няма да хванат, защото играта е направена така, че да не го хванат.
Ако можеш първо да имаш щастието, първо да имаш удовлетворението, което си мислиш, че ще получиш „накрая“, тогава вече си свободен да гониш зайци — да стартираш бизнеси, да преследваш жената на мечтите си — каквото и да е. Но не го правиш, за да се почувстваш „достатъчно добър“ и тогава „да пристигнеш“.
Ако можех да се върна при по-младия си аз, това бих му казал: „Слушай, ти вече си там. Вече си достатъчно добър. Роден си чудо — 400 милиона към едно, ако погледнеш биологията — и си се появил. Ти си чудо.“
И възниква въпросът: защо толкова силно си искал да си тук? От 400 милиона сперматозоиди ти си този, който е успял?
Да — и знам със сигурност, че причината да искаш да си тук не е да работиш от девет до пет за чужда мечта, за да се пенсионираш на 65 и да осъзнаеш, че онова, което си мислел за щастие, всъщност не е.
Брайън: Да. Толкова много хора имат цели — и особено бизнес хората — „когато изкарам компанията на борсата за милиард, тогава ще съм щастлив“. А дотогава едва ли не не си позволяват да са щастливи.
Питър: Това е движеща се цел. И съм виждал толкова много хора, Брайън, които губят връзката си с децата, с жена си или със здравето си, защото са били твърде заети да преследват нещо, което ако спрат и си поемат дъх — вече го имат. Просто не го разпознават, защото никой не им е казал, че са достатъчно добри още сега.
„Като имам милион, ще съм добре.“ Добре — имаш милион. „Ами ще ми трябват два, за всеки случай, ако изгубя първия.“ После стават пет, после десет…
Работя с 70-годишни китайски изпълнителни директори в Япония, които струват 100 милиона долара. Нещастни. Ходещи инфаркти, които чакат да се случат. Трябва да плащат на жени, за да спят с тях. И си казваш: „Уау… спри, поеми дъх.“
Преследваш ли го, защото това е твоята страст? В тази работа ли си, защото ти е страст? Или защото отчаяно се опитваш да плащаш ипотеката за къща, която реално не можеш да си позволиш, защото искаш да докажеш на съседа, че имаш това, което има и той?
Това е, върху което е построен Дубай. Толкова много хора там харчат всички пари, за да убедят другите, че имат повече. И е като: „Хора, стига. Бъдете истински.“ И предполагам затова сме тук.
Брайън: Уау. Това е много добър съвет към по-младото ти аз. Много ми харесва.
В същия дух – кой е най-добрият съвет, който някога си получавал?
Питър: Това също е страхотен въпрос. Най-добрият съвет? Зависи от контекста. Получавал съм страхотни съвети за връзки, естествено, и страхотни съвети за бизнес.
Помня например при Space Energy — някои от менторите ми казваха: „Ще загубиш авторитета си, ще фалираш. Няма шанс да се захващаш с такъв проект. Твърде голям е. Твърде футуристичен е. Шансовете са хиляда към едно.“
И тогава един от менторите ми каза: „Да! Хиляда към едно! Великолепно! Вълнува ли те? Давай!“
Подтекстът е: не слушай наложените ограничения на другите. Ако го усещаш в сърцето си — направи го.
Ние имаме мисловен център и център на усещането. Повечето хора заседват в мисловния център — оправдават се логически — и игнорират центъра на усещането. А после, в ретроспекция, мисля, че всички можем да кажем, че 9 пъти от 10 първият ни инстинкт „в стомаха“ е правилен — за бизнес сделка, за връзка, за човек.
За мен – да се доверявам на интуицията си. И този съвет идва от Дан Пена, мой бизнес ментор. Имам привилегията да познавам Дан от около 15 години. Много съм благословен. Споменава ме няколко пъти в последната си книга Your First Hundred Million — страхотно заглавие. Уважавам Дан по много причини.
Питър Томас е друг бизнес ментор, когото много уважавам и ценя.
Брайън: И последната част на въпроса: към 20-годишния, който ни слуша или гледа в YouTube – какъв съвет му даваш? Ако иска да порасне и да бъде като Питър Сейдж – предприемач, да обикаля света и да говори – какво му казваш?
Питър: Първото, което бих казал, е: каквото и да правиш, моля те, не се опитвай да бъдеш мен. Зает съм. Опитай се да бъдеш най-доброто свое „ти“, което можеш да бъдеш.
И ако идваш от място на недостиг, ако идваш от място на конформизъм, ако идваш от място на „да бъда достатъчно добър“ — това е хамстерско колело към никъде. Вярвай ми – това е тунел без сирене.
Ако искаш да бъдеш нещо, не позволявай на никого да ти отнеме мечтите. Не позволявай на никого да ти казва, че не можеш. Ако мислиш, че можеш – тогава размахай бухалката.
Толкова много хора се „заселват“ на малкото. Има една стара аналогия: кораб в пристанището е в безопасност. Но корабите не са създадени за това. Повечето хора „закотвят“ живота си в пристанище и после се оплакват, че никога не виждат острова на мечтите си.
Излез навън. Да – ще има бури. Това е част от играта. Плавай. Ако потънеш – потъваш. Но аз не съм тук, за да играя на сигурно.
Ако можех да избера последните думи, които някога ще кажа – и имах огромния късмет да мога да го направя – бих искал да са нещо като: „Уау… това беше спектакулярно!“
Не се задоволявай с живот, който някой друг – учител, авторитет, родител, добре-намерен свещеник, каквото и да е – ти налага, защото си мислят, че знаят по-добре от теб за твоя живот. Имаш един шанс – живей го. Не слушай никого. Размахай бухалката. Бъди себе си.
Брайън: Добър съвет. Къде ще бъдеш след пет години? Какво прави Питър след пет? Какво се случва в живота ти?
Питър: Отличен въпрос. Обичам тези въпроси. Много съм отворен.
Имаше време, в което бях много ориентиран към петгодишни цели. Сега целта ми е да живея истината си. А къде ще бъде тази истина след пет години – нямам представа.
Вълнувам се накъде може да ме отведе. Може да се посветя повече на говоренето пред хора, може да се върна повече към бизнеса, може да изчезна от радара за година-две и да изследвам нещо друго. Нямам идея.
Това, което знам, е: фокусът ми е да бъда верен на това, което усещам като призив на интуицията си. Докато съм воден от ценностите си, докато никой не е „по-малко“ заради това, че е пресекъл пътя ми – искам да се уверя, че накъдето и да отивам, мога да стигна там.
Аз съм щастлив там, където съм сега. Нямам проблем къде съм. Нямам амбиции да бъда някъде другаде, освен в пътя, по който вървя.
И накъде води този път? Знам само, че ще е правилната посока, ако остана верен на тази истина.
Брайън: Добре. Интересно място е това. Сигурно не винаги си бил такъв. Сигурно е имало 5- и 10-годишни планове?
Питър: Разбира се. Бях толкова „анал“ по това, че ако не си дам 10 от 10 за дневния списък с цели, се разстройвах. Но учиш. Както казах – никой не се ражда просветлен. Всичко е път.
Брайън: Което ме води към един от последните ми въпроси: как се отпускаш? Какво е онова нещо, което може да ни изненада да видим Питър да прави вечер? Да гледа епизод на Game of Thrones, примерно? Освен дисциплинираната ти сутрешна рутина – която аз много подкрепям – какво правиш, за да релаксираш, да си дадеш почивка?
Питър: Харесвам скоковете с парашут. Аз съм парашутист. Скачам, за да се отпусна – лежа по гръб на 10 000 фута и се „пека на слънце“. Доста е яко.
Брайън: Колко пъти си скачал?
Питър: Двеста и нещо? Не толкова, колкото ми се иска. Скачам от 10 години, но го правя на периоди. Харесвам и да шофирам. Изкарвам колата и си правя кеф по пустинни пътища. Това ме разтоварва.
Да прекарвам време с жената до мен и да съм напълно присъстващ за нея е много важно за мен. Да имаме „вечер за среща“, в която изключвам телефона и я правя най-важното нещо в живота си – и тя да се почувства колкото може по-специална, докато сме заедно – това е начинът, по който обичам да прекарвам време.
Мъжете живеят, за да „светят“ жената си – да я запалят, да я накарат да сияе. И да разбереш как се прави това, е нещо, върху което винаги работя.
Брайън: Любопитно ми е – спомена, че семинарите ти за връзки са сред най-популярните. Двойки ли идват заедно?
Питър: Някои си тръгват разделени! (смях) Защото много хора влизат във връзки по грешни причини.
Брайън: Да – и после „влачиш“ партньора си на семинар, за да „научи нещо“, като всъщност му проектираш твоя проблем?
Питър: Ако искаш да влачиш партньора си на семинари за връзки, това е доказателство, че ти е трябвало да си там 10 пъти повече от него. Но лекциите ми за връзки в сайта ми са най-тегленото съдържание.
И аз обичам да споделям тази мъдрост, защото понякога е достатъчно да направиш една-единствена разлика: да разбереш, че жените не искат да бъдат „поправяни“. Те искат да бъдат разбрани. Като мъж това може да промени цялата ти връзка.
Това едно прозрение може да промени достъпа ти до безусловна любов.
Да разбереш, че жените винаги ще търсят валидиране – това е природата на женственото.
Да разбереш, че мъжът иска да „оправи“ нещо, защото така се дефинира като мъж – чрез това колко може да реши и завърши.
И да разбереш, че критиката за него е като криптонит…
И че малки прозрения – как да си присъстващ за жената в момент, когато е в най-голямата си буря – могат да сринат бурята и да променят всичко.
В бизнеса можеш да учиш маркетинг – мога да ти покажа как да надмаркетираш конкуренцията без да харчиш пари… за 20 минути мога да ти покажа как да наемаш търговци „безплатно“ за час… но какво правиш всъщност?
Ти си в бизнеса, защото искаш да създадеш живот, който в крайна сметка да доведе до любов. Ако работиш първо върху това във връзките, ще надмине всяко друго умение.
Брайън: Мисля, че го каза – жените не искат да бъдат поправяни, искат да бъдат разбрани, това ли каза?
Питър: Когато жената се прибере от работа, тя иска да сподели проблемите си. А какво ще направи мъжът, когато чуе проблем? Той ще го реши. Това правят мъжете.
Брайън: Да, виновен съм.
Питър: Мислим, че служим на жената, като оправяме проблемите ѝ. А тя не иска да бъде оправяна. Иска да бъде разбрана. Затова стой там. Стисни си езика. Бъди присъстващ, дори умът ти да е на мача. Преструвай се, че ѝ даваш цялото внимание, което иска.
Има разлика между: „Е, любов, защо просто не направиш това…“ и: „Скъпа, ти правиш толкова много за толкова много хора. Ела просто да ме прегърнеш.“
Различна енергия. И тя ще си каже: „О, Боже… той е моят мъж. Той е до мен. Той ме разбира.“
Ние нищо не разбираме. Никога няма да разберем природата на женственото, момчета. Приемете го. Може да е красиво и спокойно една минута, а следващата – дива тропическа буря, без никаква причина. Просто се справете. Това е природата на женственото. Това е самата същност на природата. Красиво е.
Когато видиш красотата в това – това е природа. Ние сме дошли през жените. Това е много по-мощно. Но ние, мъжете, искаме да поправяме неща. Искаме да демонстрираме мъжествеността си, като правим това, което правим.
Брайън: Да, напълно виновен съм. И напоследък си казвам: „Окей, идва проблемът… добре, скъпа, това трябва да направиш.“ И дори по-лошо – освен че решаваш проблема ѝ, проектираш своето его върху нейния проблем.
Та напоследък си казвам: „Млъкни и слушай.“ И както каза – дори прегръдката е по-добра. Да покажеш, че си присъстващ.
Питър: Да, напълно. И аз направих толкова много грешки във връзките, които ми костваха толкова много невероятни, красиви жени, че си направих мисия да изучавам и да разбирам повече.
Брайън: Много е интересно. Съгласен съм – женската енергия е много мощна. Мисля, че като мъже често я маргинализираме, а всъщност е много по-силна – като грижа, като емоционална сила.
Питър: Като сила – да. Един от най-големите проблеми, които виждам при жените, е че си мислят, че трябва да се конкурират с мъжествеността, като станат мъжествени. Това е нашата основна сила. Ако жена тръгне „маскулинно срещу маскулинно“, тя ще загуби.
Но ще ти кажа нещо: аз съм силен, мъжествен, алфа мъж. Подобно на теб. Но няма жена на тази планета, която да не може да ме „среже в коленете“ – ако е свободна в женственото си. Толкова по-голяма сила имат. Толкова мощ.
Ако прегърнат женствеността си – тази свобода, тази красота – те не трябва да се конкурират с нас. Те вече са по-мощни.
Брайън: Да… виждаш го при силни женски лидери – Меркел, Тачър… имаха напълно различна страна, когато влизаха в преговори. Дори само това… ти си срещу Роналд Рейгън и тя му казва „Рони“ и буквално може да го „свали“. Не чрез конкуриране като мъж.
Това е друг подкаст, Питър. Как хората да се свържат с теб – за семинари и т.н.?
Питър: Сайтът ми petersage.com е на разположение. Имейлът ми е [email protected]. Не мога да отговарям на всички имейли – секретарката ми ги преглежда и ми препраща. Но се опитвам да съм колкото може по-достъпен.
Животът ми е в самолети, така че моля за търпение. Отговарям, дори да не е веднага. Опитвам да давам време на хората, колкото мога. Тук съм, за да допринасям.
Ако искате – има ме навсякъде в YouTube. Имам ресурси и в сайта си – лекции на различни теми: благодарност, лидерство, човешко поведение, връзки. И просто искам да видя дали мога да използвам преживяното и научените уроци – болезнени и не само – за да помогна на други хора.
Брайън: Питър, благодаря ти много, че дойде. Ти си като идеалния London Real гост – осъзнат, предизвикваш себе си, виждаш грешките си. Чувствам се много щастлив, че беше тук днес.
Питър: За мен е удоволствие, Брайън. Благодаря ти за това, което правиш, и че даваш тази платформа на хората.
Брайън: Няма проблем. И беше толкова „съдбоносно“, че стана – и ти направи усилието да дойдеш от Бирмингам. Това се случи буквално в последните 10 дни. Мисля, че хората ще го обичат. Ела пак някой път и ни учи за връзките и още за Space Energy.
Питър: С удоволствие.
Брайън: Ако ни слушате в iTunes, можете да видите изключително тена на Питър Сейдж и моята противоположна бяла кожа в канала ни London Real TV. Ако ни слушате – абонирайте се. Има ни в Twitter, във Facebook.
И имаме едно мото: London Real – it’s about the journey. Мисля, че това описва и Питър. Благодаря още веднъж и успех!
Питър: Моля, моля. Благодаря ви много. Бъдете невероятни.
В крайна сметка, най-важният въпрос не е какво казва Peter Sage,
а какво Вие чувате между редовете.
И дали сте готови да тръгнете натам, накъдето тези думи Ви водят.
