Любовта вероятно е едно от нещата, за които сме създали най-много правила.
Как трябва да обичаме. Как трябва да показваме любов. Как изглежда един добър човек. Как трябва да реагираме, когато сме наранени. Как да прощаваме. Как да бъдем по-състрадателни, по-търпеливи, по-осъзнати.
А, дали не тръгваме от грешното място?
Ако човек трябва да се учи да обича, тогава любовта е умение. Поведение, което можем да упражняваме. Нещо, което постепенно добавяме към себе си.
Но ако любовта е естественото състояние на съзнанието, когато то не е управлявано от страх, задачата става съвсем различна.
Тогава няма какво да добавяме.
Има какво да премахнем.
Страха.
Не трябва да се учим как да обичаме. Трябва да се освободим от страха и егото. Любовта не е нещо, което трябва да намерим някъде навън и да внесем в себе си. Инструментите вече са вътре в нас.
Тази статия е създадена по лекция на Томас Кембъл, физик и автор на My Big TOE, в която той оставя настрана големите въпроси за природата на реалността и насочва вниманието към нещо много по-лично:
Как всъщност се променя човек?
Не как променя поведението си.
А как променя това, което е.
И отговорът започва с една връзка, която преминава през цялата лекция:
страх → его → нужда → контрол.
Ако проследим веригата в обратна посока, можем да стигнем до източника.
Егото не е проблемът. То е симптомът
Това е първото важно разграничение.
Ако се опитваме просто да „премахнем егото“, вероятно работим върху грешния край на веригата.
Защото в модела на Кембъл егото има функция.
То защитава нещо.
Страха.
Какво всъщност е егото?
Тук трябва да направим едно много важно разграничение.
Ние сте осъзнатост.
Осъзнавате себе си. Осъзнавате света около себе си. Имате усещане за собственото си съществуване, за своите желания, решения и отговорности.
Но това само по себе си не е егото.
Кембъл го определя много конкретно:
Егото е осъзнатост в служба на страха — „awareness in the service of fear“.
На пръв поглед това може да изглежда като негово собствено, различно определение за егото. Самият Кембъл обаче прави връзка с Фройд.
Фройд разглежда егото като нормална част от човешката психика — като нашето усещане за себе си. И според Кембъл има причина да стигне до този извод: Фройд наблюдава хората. Разговаря с тях, анализира ги, събира информация и вижда, че практически всички функциониращи хора проявяват силна загриженост за себе си и собствените си интереси.
Те работят. Справят се с живота. Те са пълноценни членове на обществото.
Следователно това изглежда нормално.
И тук Кембъл прави много важна разлика:
Нормално не означава непременно здравословно.
Ако под „нормално“ разбираме средностатистическото състояние на човека — да, егото е напълно нормално.
Но според Кембъл почти всички тези „нормални“ хора носят в себе си огромно количество страх. А онова, което наблюдаваме като его, до голяма степен е резултат именно от този страх.
И тук идва ключът към разбирането на цялата му идея.
Ако:
осъзнатост + страх = его,
какво се случва, когато премахнем страха?
Осъзнатостта не изчезва.
Не губите своята индивидуалност.
Не преставате да знаете кои сте.
Не губите усещането си за „аз“.
Просто тази осъзнатост вече не служи на страха.
Кембъл поставя срещу нея не липсата на „аз“, а нещо съвсем различно:
осъзнатост в служба на любовта.
И това, казва той, не е его.
Точно затова няма нищо погрешно в това да имате концепция за себе си.
Напротив — имате нужда от нея.
Трябва да знаете:
Аз имам семейство, за което нося отговорност.
Аз трябва да платя ипотеката.
Аз трябва да заредя колата.
Аз имам определени задължения.
Но същото усещане за „аз“ може да бъде насочено и навън:
Как мога аз да помогна?
Какво мога аз да направя за теб?
С какво мога да бъда полезен?
Какво мога да дам?
„Аз“ все още съществува.
Кембъл дори го формулира през собствената си терминология: „Аз съм индивидуализирана единица на съзнанието и искам да бъда от полза.“
И сега сравнете това с другия „аз“:
Имам нужда да бъда оценен.
Имам нужда да се грижат за мен.
Имам нужда да ме харесват.
Имам нужда от статус.
Имам нужда да бъда важен.
Имам нужда хората да ме уважават.
На повърхността и в двата случая говорим за себе си.
Но посоката е напълно различна.
В първия случай въпросът е:
„Какво мога да дам?“
Във втория:
„Какво трябва да получа, за да се чувствам добре със себе си?“
И точно зад втория въпрос започва да се показва страхът.
Защо имам нужда да бъда оценен?
Защото се страхувам да не бъда недооценен.
Защо имам нужда хората да ме харесват?
Защото се страхувам от отхвърляне.
Защо имам нужда от статус?
Защото може би се страхувам, че без него не съм достатъчно значим.
Защо имам нужда децата ми да ме уважават?
Защото се страхувам какво би означавало за мен, ако не го правят.
Под нуждата Кембъл открива страха — страх от недостатъчност, от неодобрение, от изоставяне, от провал.
И затова определението „егото е осъзнатост в служба на страха“ вече започва да придобива съвсем конкретен смисъл.
Егото не е самото „аз“.
То е онова, което се случва с „аз“, когато страхът започне да го управлява.
А ако осъзнатостта започне да служи не на страха, а на любовта?
Тогава „аз“ не изчезва.
Променя се въпросът.
От:
„Какво ми е нужно от теб?“
към:
„Какво мога да дам?“
Вярванията — удобната защита срещу несигурността
Но страхът не създава само его.
Има още един начин да се защитим от него — вярванията.
Представете си, че получавате информация, която противоречи на нещо, в което дълбоко вярвате.
Какво правите?
Може да я отхвърлите.
Може да измислите причина защо не е вярна.
Може просто да престанете да мислите за нея.
Така вярванията постепенно очертават границите на информацията, която сме готови да приемем.
Кембъл използва много точен образ:
живеем в кутия, чиито стени са изградени от нашите вярвания.
Но защо толкова държим на тях?
Защото несигурността ни плаши.
Има нещо, което не знаем.
Това незнание оставя празно пространство.
Не ни е комфортно с него.
И затова го запълваме.
С вярване.
Вече „знаем“.
И вече се чувстваме по-добре.
Само че всъщност не знаем.
Вярваме, че знаем.
Кембъл нарича това pseudo-knowledge — псевдознание.
Вярванията изолират незнанието ни. Запълват дупката и ни дават усещане за сигурност там, където всъщност съществува неизвестност.
И тук отново стигаме до страха.
Страхуваме се от несигурността.
Егото ни защитава от страха.
Вярванията ни защитават от неизвестното.
И постепенно защитите стават толкова добри, че вече трудно виждаме какво има под тях.
Как да открием страх, който не виждаме?
Страхът е в основата на проблема, но често е най-трудната част от него за разпознаване.
И това не е случайно.
Според Кембъл една от функциите на егото е именно да постави нещо между нас и страха. Изграждаме стратегии, с които да го заровим достатъчно дълбоко, за да не се налага да го гледаме.
Преструваме се, че не ни е страх.
Че не ни боли.
Че не ни интересува.
Затова един и същи страх може да произведе напълно противоположно поведение.
Човек, който дълбоко в себе си се чувства несигурен и недостатъчен, може да стане шумен, арогантен и настъпателен. Да демонстрира значимост. Да се стреми да бъде забелязан.
Но друг човек със същия страх може да направи точно обратното.
Да се свие.
Да остане незабележим.
Да избягва ситуации, в които може да бъде оценяван.
Единият сякаш казва:
Вижте ме.
Другият:
Само не ме гледайте.
Поведението е противоположно.
Страхът отдолу може да бъде един и същ.
И точно затова промяната само на поведението не решава проблема.
Можете да научите арогантния човек да говори по-тихо.
Можете да научите несигурния да изглежда уверен.
Но ако страхът остане, сте променили стратегията.
Не източника.
„Ако не играя, не мога да загубя“
Има една особено удобна стратегия за управление на страха.
Толкова удобна, че понякога дори я бъркаме със свободен избор:
Не ми трябва.
Не ме интересува.
Не си заслужава.
Няма смисъл да опитвам.
Кембъл я формулира просто:
„Ако не играя, не мога да загубя.“
Ако не се включа, няма да се проваля.
Ако не опитам, няма да бъда отхвърлен.
Ако не кажа какво мисля, няма да се изложа.
Ако не рискувам, няма да загубя.
И логиката сякаш работи.
Само че има и втора половина:
Ако не играете, не можете да спечелите.
Не можете да растете.
Не можете да се движите напред.
А според Кембъл, ако не се движите напред, не оставате просто на едно място — движите се назад.
Затова това не е стратегия за сигурност.
Това е губеща стратегия.
Следвайте емоцията назад
Добре.
Но ако страхът може толкова умело да се маскира, откъде да започнем?
От нещо много по-лесно за забелязване.
От начина, по който се чувстваме.
Ядосани сте.
Раздразнени сте.
Някой ви е обидил.
Тревожите се.
Чувствате се пренебрегнати.
Не сте получили признанието, което сте очаквали.
Според Кембъл отрицателната емоция може да се превърне в следа, която да проследим назад.
Защо съм ядосан?
„Защото тя каза нещо несправедливо за мен.“
Добре.
Но това все още не е краят на разследването.
Защо казаното от нея ви кара да се ядосвате?
Точно тук Кембъл прави едно важно и не особено удобно разграничение:
Другият човек е казал нещо.
Но той не е избрал вашата реакция.
Вие сте я избрали.
Никой не ви „прави“ гневни. Никой не ви „прави“ тревожни. Никой не ви „прави“ раздразнени.
Нещо се случва — и вие избирате как да реагирате на него.
Това не означава, че поведението на другия е правилно.
Означава нещо много по-важно:
вашата реакция все още принадлежи на вас.
А щом принадлежи на вас, можете да я използвате като следа към нещо по-дълбоко.
Защо толкова боли, когато не ни оценят?
Някой не ви е оценил.
Боли.
Първото обяснение е очевидно:
Разстроен съм, защото не ме оцениха.
Но защо липсата на признание има такава сила?
Продължете надолу.
Може би има страх, че няма да бъдете оценени.
Под него може да има друг — че хората няма да мислят добре за вас.
Че не сте достатъчно важни.
Че не сте достатъчно значими.
А още по-дълбоко може да се появи нещо фундаментално:
страхът, че не сте достатъчно добри или че няма да бъдете обичани.
Така една привидно малка случка може да разкрие много повече от това, което се е случило между двама души.
Тя може да покаже какво носим в себе си.
И точно затова отношенията са толкова важни.
Отношенията са лабораторията
Ако искате да разберете себе си, наблюдавайте се в отношенията си.
С партньора.
С децата.
С родителите.
С приятелите.
С колегите.
С шефа.
Според Кембъл именно отношенията са едно от местата, където имаме най-много възможности да се учим и да израстваме.
Защото там всичко става лично.
Едно дърво рядко ви кара да се почувствате недооценени.
Камъкът не ви казва, че грешите.
Но човекът срещу вас може.
И тогава се появява изборът.
Ще се опитате ли да разберете собствената си реакция?
Или цялото ви внимание ще се насочи към това как да промените другия?
Именно във взаимодействието с другите идеята за избор към любовта престава да бъде философия и се превръща в практика.
И точно тук егото разкрива една от най-мощните си стратегии.
Контролът.
Колко от живота ни минава в опити да контролираме света?
Как да накарам този човек да ме хареса?
Как да получа повишението?
Как да накарам партньора си да разбере?
Как да убедя другия, че съм прав?
Как да направя така, че децата ми да се развият по начина, който смятам за правилен?
Как да подредя ситуацията така, че накрая да получа резултата, който искам?
Кембъл стига до силното твърдение, че огромна част от енергията ни отива именно в контролиране на другите и на външния свят.
Разбира се, това не означава да престанем да управляваме практическия си живот.
Трябва да вземаме решения. Да изпълняваме отговорностите си. Понякога да действаме стратегически.
Проблемът започва, когато контролът престане да бъде инструмент и се превърне в начин на съществуване.
Тогава вече не сме в настоящето.
Ние сме в бъдещето.
Какво ще стане?
Как ще реагира?
Как да направя така, че да се случи това, което искам?
Как да предотвратя онова, което не искам?
Умът непрекъснато режисира следващата сцена.
А зад необходимостта да режисираме всичко може отново да стои същото:
страхът от резултат, който не можем да контролираме.
Ами ако контролираме грешното нещо?
Тук Кембъл прави една малка промяна във въпроса, която обръща цялата перспектива.
Вместо:
„Как да направя така, че нещата да се случат както искам?“
попитайте:
„Как ще избера да реагирам на това, което се случи?“
Нещата ще се случват.
Заради вашите избори.
Заради изборите на другите.
Понякога просто защото така са се стекли обстоятелствата.
И ще трябва да се справите с тях.
Но вместо да влагате цялата си енергия в контрол върху това какво ще се случи, можете да я насочите към това как ще посрещнете случилото се.
С грижа?
С уважение?
С любов?
Какъв е най-добрият избор, който можете да направите точно сега?
Така фокусът се измества от бъдещето, което се опитваме да контролираме, към настоящето, в което действително можем да избираме.
Неговата грубост е за него. Вашата реакция е за вас
Някой се държи грубо с вас.
Мигновено го приемате лично.
Как може да се държи така с мен?
Не заслужавам това.
Това не е справедливо.
И за секунди неговата грубост вече се е превърнала във ваш проблем.
Кембъл предлага да разделим двете неща.
Грубостта му е за него.
Тя е свързана с него — с неговите страхове, неговото его, неговия начин да взаимодейства със света.
Начинът, по който ще реагирате на тази грубост, е за вас.
Не е ваша работа да поправяте другия.
Не е ваша работа да му обясните защо не трябва да бъде груб.
Той е такъв, какъвто е в този момент.
И въпросът се връща при вас:
Как ще се справя аз с това?
В първата перспектива:
Ти трябва да се промениш, за да мога аз да бъда добре.
Във втората:
Ти си отговорен за своя избор. Аз съм отговорен за моя.
И точно тук стигаме до може би най-практичната идея в цялата лекция.
Не оптимизирайте резултата. Оптимизирайте избора
Обикновено правим обратното.
Опитваме се да оптимизираме света.
Да получим най-добрия резултат.
Да накараме ситуацията да завърши по желания начин.
Да убедим другите.
Да предвидим всички възможности.
Да построим най-добрия сценарий.
Само че в този сценарий участват и други хора.
Те имат собствена воля.
Има обстоятелства.
Има случайност.
Има неща, които просто се случват.
Не можете да оптимизирате всичко това.
Но има едно нещо, върху което можете да работите:
качеството на собствения си избор.
И точно там, според Кембъл, трябва да преместим фокуса.
Не оптимизирайте външния свят.
Не оптимизирайте резултата.
Оптимизирайте избора си.
Тогава не е необходимо другият да се държи така, както искате.
Не е необходимо всичко да завърши според плана ви.
Не е необходимо да знаете как ще завърши историята, за да знаете кой искате да бъдете в следващия момент.
Правите възможно най-добрия избор с онова, което се намира пред вас.
После ще се случи нещо.
И ще направите следващия избор.
А какво общо има всичко това с любовта?
Всичко.
Защото тук се връщаме към началото.
В модела на Кембъл любовта не е просто романтично чувство или правилно поведение.
Той я описва като природата на съзнанието с ниска ентропия — състояние, свързано с грижа и ориентация към другия, вместо с непрекъсната загриженост за собствените нужди.
Затова задачата не е:
Как да изглеждам по-любящ?
Нито:
Как да се принудя да обичам?
Въпросът е по-дълбок:
Какво в мен ме кара да избирам от страх?
Защото, ако страхът изчезва, егото постепенно губи функцията си.
Няма страх, на който да служи.
А заедно с него започват да губят необходимостта си и много от вярванията, чрез които сме се опитвали да превърнем несигурността в привидна сигурност.
И тук кръгът се затваря.
Може би не трябва да се учим да обичаме.
Може би любовта не е още едно качество, което трябва да добавим към себе си.
Може би истинската работа е да откриваме — избор след избор, реакция след реакция — онова, което стои пред нея.
Страха да не бъдем отхвърлени.
Страха да не се провалим.
Страха да не се окажем недостатъчни.
Страха да не изгубим контрол.
Страха да не получим признанието, значимостта и любовта, от които вярваме, че се нуждаем.
И когато следващия път някой ви ядоса, разочарова или просто откаже да се държи според сценария, който сте написали за него, може би най-важният въпрос няма да бъде:
„Защо този човек ми причинява това?“
А:
„Какво в мен реагира толкова силно — и от какво се страхува?“
Защото там, зад реакцията, може да откриете егото.
Зад егото — нуждата.
А зад нуждата — страха.
И ако стигнете достатъчно дълбоко, може би ще откриете нещо още по-важно:
Не е нужно да търсите любовта.
Не е нужно да я научите.
Не е нужно дори да я създадете.
Трябва да освободите онова, което стои на пътя ѝ.
И според Томас Кембъл, когато страхът започне да си отива, егото няма повече на какво да служи.
А любовта е онова, което остава.
