Том Кембъл за съзнанието, виртуалната Вселена и смисъла да бъдем тук

А, ако тялото, което виждате в огледалото, не сте самите вие?

И, ако не мозъкът създава съзнанието, а е само част от интерфейса, чрез който преживяваме този свят?

Ако материята не е фундаментът на реалността, а онова, което приемаме за физическа Вселена, е огромна информационна система — виртуална среда със свои правила, в която съзнанието влиза, за да преживява, да избира и да се развива?

И ако в крайна сметка смисълът на всичко това е удивително прост:

да растем и постепенно да се превръщаме в любов.

Точно натам води Том Кембъл — ядрен физик, изследовател на съзнанието и автор на My Big TOE (My Big Theory of Everything) — в един необикновен разговор в подкаста Know Thyself.

И необикновеното не е само в твърдението, че реалността може да бъде виртуална.

Подобни идеи отдавна са обект на философията, фантастиката и дори някои интерпретации на съвременната физика.

По-интересното е пътят, по който Кембъл стига до тях.

Той не тръгва от религия.

Не тръгва от духовна доктрина.

Не започва с вярата, че материалният свят е илюзия.

Започва като физик.

И задава въпрос, който един физик би задал:

Как работи това?

По време на докторантурата си Кембъл преживява нещо, което променя посоката на живота му. След като започва да медитира, открива, че може да получава информация, която според обичайния сетивен и логически модел не би трябвало да бъде достъпна за него.

За човек с неговия начин на мислене това не е повод просто да повярва в „нещо отвъд“.

То е проблем за изследване.

Изведнъж физическият свят вече не изглежда като цялата реалност. Появява се друга област — свързана с ума и съзнанието — която също трябва да има механизъм, структура и правила.

Следват десетилетия на експерименти, изследвания и опити да събере привидно несъвместими части от пъзела.

Физика.

Квантова механика.

Съзнание.

Интуиция.

Свободна воля.

Субективен опит.

Любов.

Страх.

Смисълът на живота.

И Кембъл стига до идеята, че зад всички тях може да стои един общ модел.

Той го нарича My Big Theory of Everything.

Но още в началото на разговора казва нещо, което е важно за начина, по който трябва да четем всичко следващо:

има една истина, но хиляди пътища към нея.

Различните хора, култури и традиции могат да използват различни понятия и различни метафори. Пътищата могат да изглеждат напълно различни. Но ако действително водят към фундаменталната природа на реалността, в един момент трябва да започнат да се срещат.

А крайната точка, до която Кембъл стига след десетилетия търсене, не е просто теория за устройството на Космоса.

Тя е много по-лична.

Защото според него въпросът „Какво представлява реалността?“ неизбежно води до друг:

„Какво правим ние в нея?“

И оттам — до най-големия въпрос:

„Защо сме тук?“

Неговият отговор е:

да се развиваме.

Да намаляваме ентропията на собственото си съзнание.

Да се отдалечаваме от страха.

И да се превръщаме в любов.

Но за да разберем как един ядрен физик стига до подобно заключение, трябва да започнем много по-отдалеч.

От самата природа на реалността.

Какво всъщност означава „Теория на всичко“?

На пръв поглед името звучи почти прекалено амбициозно.

Theory of Everything.

Теория на всичко.

Но Кембъл го разбира буквално.

За него една истинска теория на всичко не трябва просто да описва отделна област от природата. Тя трябва да предлага логически модел за това как работи реалността, защо работи именно по този начин и как различните нейни части са свързани помежду си.

Това означава, че не е достатъчно теорията да обяснява само физическия свят.

Тя трябва да може да включи и онова, което обичайният материалистичен модел трудно побира:

съзнанието,

субективния опит,

намерението,

интуицията,

човешкия избор.

И точно тук се появява първият голям разрив с традиционния възглед за реалността.

Кембъл започва от наблюдение, което според него съвременната физика все повече налага: когато навлизаме достатъчно дълбоко в структурата на материята, не откриваме света като сбор от малки твърди „парченца вещество“.

На квантово ниво описанието става все по-абстрактно.

Вероятности.

Състояния.

Атрибути.

Информация.

Кембъл използва електрона като пример. На електрона не бива да гледаме като на миниатюрна топчица материя с електрически заряд. Описанието му прилича много повече на набор от свойства — нещо, което би могло да бъде представено информационно.

И тук Кембъл прави решаващата крачка на своя модел:

ако в основата си реалността е информационна, тогава тя е изчислима.

А ако е изчислима, може да бъде рендерирана.

В следствия на това:

физическата Вселена може да бъде разглеждана като виртуална реалност.

Защо реалността не е това, което мислим: дигитална физика и съзнание – въведение в My Big ToE на Томас Кембъл

Самият той е напълно наясно колко огромен скок е това.

Дори предвижда естествената реакция на човек, който го чува за първи път: че подобна идея звучи абсурдно.

Но според него именно тук се намира следващата голяма промяна на парадигмата.

Парадигмата, която според Кембъл ще засегне всички

Историята вече е преживяла огромни промени в начина, по който виждаме света.

Някога за хората е изглеждало очевидно, че Земята е неподвижна, а Слънцето и небето се движат около нея.

Сетивата сякаш го доказват.

Виждаме Слънцето да изгрява.

Виждаме го да преминава през небето.

Виждаме го да залязва.

От гледната точка на непосредствения човешки опит е напълно логично да заключим, че ние стоим на място, а всичко останало се движи около нас.

Само че видимото не винаги е тъждествено на реалното.

Земята се върти.

И един по-дълбок модел обяснява защо светът изглежда по един начин, докато всъщност функционира по друг.

За Кембъл същото може да се случва и с най-дълбокото ни убеждение:

че физическият свят е фундаменталната реалност.

Той смята, че промяната от материална към информационна парадигма ще бъде много по-мащабна от предишните научни революции.

Защо?

Защото въпросът дали Земята се намира в центъра на Вселената променя науката, но не е задължително да промени начина, по който един човек се отнася към партньора си тази вечер.

Не променя непременно начина, по който възпитава детето си.

Не му казва защо страда.

Не му обяснява какво означават изборите му.

Не отговаря на въпроса защо съществува.

Новата парадигма, която Кембъл предлага, претендира именно за това.

Тя трябва да даде модел не само на обективното, но и на субективното.

Не само на частиците, пространството и времето, а и на човека, който преживява този свят.

На отношенията му.

На решенията му.

На страховете му.

На причината да бъде тук.

И на въпроса, който Кембъл формулира почти като човек, говорещ за компютърна игра:

Как се качваме на следващото ниво?

Точно тук започва истинската му теория.

Защото ако искаме да разберем виртуалната реалност, първо трябва да разберем онова, което според Кембъл е много по-фундаментално от нея.

Съзнанието.

Съзнанието не възниква от реалността. Реалността възниква от съзнанието

Това е фундаменталната отправна точка в модела на Том Кембъл:

съзнанието е първично.

Всичко останало е производно от него.

Този възглед не се появява за първи път с Кембъл.

Той го свързва с философския идеализъм — идеята, че физическият свят, който непосредствено възприемаме, не е най-фундаменталният слой на реалността.

И тук припомня една от най-известните метафори във философията — Платоновата пещера.

Хората в нея виждат сенките върху стената.

За тях сенките са реалността.

Те не виждат източника на светлината.

Не виждат онова, което създава образите.

Не разполагат с по-голямата картина.

И затова приемат проекцията за фундаменталния свят.

Кембъл вижда паралел и с будистката идея за maya — привидността на света, който приемаме за окончателна реалност.

Но той иска да направи нещо различно.

Не просто да каже:

„Физическият свят е илюзия.“

А да попита:

ако е така — как работи системата?

Как от съзнанието се появява физика?

Как от нещо нефизическо възниква преживяването на пространство, време и материя?

Защо квантовата реалност се описва чрез вероятности?

Защо скоростта на светлината има особен статут?

Какво всъщност означава прочутият „колапс“ на вълновата функция?

Кембъл твърди, че неговият модел може да изведе квантовата механика и относителността от по-фундаментална информационна картина на реалността.

И именно тук идва най-интересният момент.

За да започне да изгражда тази огромна конструкция, Кембъл използва само една начална предпоставка.

Не Бог.

Не материята.

Не пространството.

Не енергията.

А:

съзнанието съществува.

И от тази единствена предпоставка започва да строи всичко останало.

Следващият му ход изглежда почти обезоръжаващо прост.

Той определя съзнанието като:

awareness with a choice — осъзнатост, която може да избира.

Но ако се вгледаме внимателно, в това кратко определение вече са скрити почти всички елементи, от които ще израсне неговата Вселена.

Защото ако има избор, трябва да има поне две възможности.

Ако има избор, има момент преди него и момент след него.

Следователно се появява времето.

За да избира, съзнанието трябва да получава информация.

Трябва да я обработва.

Трябва да я сравнява с нещо, което вече знае.

Следователно се появява паметта.

И след обработката трябва да възникне някакъв резултат — решение, реакция, действие.

Входяща информация.

Обработка.

Памет.

Резултат.

Това вече звучи като нещо много познато.

Информационна система.

И точно тук Том Кембъл поставя следващия основен камък в своята теория:

съзнанието може да бъде моделирано като информационна система.

Оттук нататък започва истински необичайната част.

Защото ако съзнанието е информационна система, следващият въпрос е:

Как една информационна система еволюира?

А отговорът ще ни отведе до едно понятие от физиката, което постепенно ще се превърне в централна идея за човешкия живот:

ентропията.

Ентропията: как една информационна система се развива

Ако съзнанието е информационна система, тогава следващият логичен въпрос е:

Как такава система се развива?

Отговорът на Кембъл е чрез намаляване на ентропията.

На най-просто ниво ентропията е мярка за безпорядъка.

Ако имаме множество напълно случайни битове, в тях няма структура, няма модел и следователно няма информация в смисъла, в който Кембъл използва думата.

Но ако част от тези битове започнат да се подреждат в устойчиви конфигурации, се появяват модели.

Моделът вече може да означава нещо.

Може да представлява число.

Буква.

Символ.

Идея.

В момента, в който възникне ред, ентропията намалява.

Системата става по-организирана.

По-структурирана.

По-способна да съхранява и обработва смисъл.

И точно това, според Кембъл, е фундаменталният процес на еволюция на съзнанието:

съзнанието еволюира, като понижава своята ентропия.
Оттук той постепенно изгражда много по-сложна картина.

Ако една елементарна единица съзнание може да бъде в състояние A или B, тя може да запомня последователности:

A-B-B-A-A-B…

Тези последователности могат да се превърнат в модели.

Моделите могат да се комбинират.

Комбинациите създават по-високи нива на организация.

И много бързо, казва Кембъл, започваме да се срещаме с математиката.

За него математиката е по същество логиката на количеството.

Тя е изключително силен инструмент за описване на физическия свят именно защото физиката работи с измерими величини:

колко тежи нещо,

колко пространство заема,

с каква скорост се движи,

каква е енергията му,

какви са отношенията между величините.

Но тук Кембъл поставя важна граница.

Математиката е великолепна, когато описва количество.

Много по-трудно е с нея да опишем качество.

А според него точно това разделя две фундаментални области на човешкия опит.

Обективният свят е свят на количеството.

Субективният свят е свят на качеството.

Именно тук той въвежда още една важна идея.

Два начина да знаем: интелект и интуиция

Според Кембъл съзнанието обработва информация по два различни начина.

Единият е добре познатият ни:

интелектът.

Логика.

Анализ.

Последователност.

Причина и следствие.

Стъпка А води към стъпка Б, която води към стъпка В.

Другият е:

интуицията.

При нея информацията не идва непременно като логическа верига.

Тя може да се появи цялостно — просто „знаете“.

Според Кембъл западната култура е развила интелектуалната страна изключително силно. Ние награждаваме способността да анализираме, смятаме, доказваме и аргументираме.

Интуитивният начин на обработване на информация, напротив, често остава на заден план или бива отхвърлян като ненадежден.

Кембъл отива значително по-далеч.

В неговия модел именно интуитивната страна е каналът, през който могат да се проявят феномените, които традиционно определяме като духовни или паранормални.

Но за него двете страни — логическа и интуитивна — не са врагове.

Те обработват различен тип информация.

Едната е блестяща в света на количеството.

Другата работи със субективното и качественото.

И целта не е да изоставим интелекта.

Напротив.

Историята на самия Кембъл е пример за човек, който отказва да го направи.

Той се опитва да използва логиката, за да построи модел на реалност, в който има място и за онова, което логическата обработка сама по себе си не може да улови.

Но преди да стигнем до неговите собствени преживявания, трябва да проследим още една стъпка от теорията.

Защото информационната система не просто създава модели.

Тя става все по-сложна.

Последователностите се превръщат в последователности от модели.

Моделите образуват нови структури.

Системата увеличава реда си и намалява ентропията.

И постепенно се появява проблем.

Защо Едното има нужда от Многото

Представете си една огромна, единна, монолитна система на съзнание.

Тя се развива.

Създава нови структури.

Организира информацията.

Понижава ентропията си.

Но в един момент може да достигне своеобразно плато.

Причината според Кембъл е проста:

за да продължи да се развива, системата има нужда от нови възможности.

Нови гледни точки.

Нови взаимодействия.

Нови проблеми.

Нови избори.

А една единствена монолитна перспектива има естествено ограничение — тя може да създава само онова, което самата тя може да създаде.

Затова Кембъл предлага следващата стъпка.

По-голямата система на съзнанието започва да отделя части от себе си.

Той я нарича Larger Consciousness System — LCS, или по-голяма система на съзнанието.

Тя не „разрязва“ физически себе си, защото тук не говорим за физически обекти.

Кембъл използва компютърна аналогия.

Представете си мощен централен компютър, който създава множество виртуални машини.

Всяка получава част от паметта.

Част от изчислителния ресурс.

Възможност да обработва информация.

И — това е решаващото — свободна воля.

Тези отделени единици Кембъл нарича Individuated Units of Consciousness — IUOC, индивидуализирани единици на съзнанието.

Те са част от по-голямото цяло, но вече могат да имат различен опит.

И щом съществува свободна воля, започват различията.

Една единица избира едно.

Друга — друго.

Появяват се различни преживявания.

Различни нагласи.

Различни гледни точки.

После идват несъгласията.

Предизвикателствата.

Конфликтите.

Сътрудничеството.

И точно това създава огромен нов спектър от възможности за развитие.

Една монолитна система може да води само един вътрешен „разговор“.

Милиони единици със свободна воля могат да създадат практически неизчерпаемо множество взаимодействия.

А всяко взаимодействие изисква избор.

Тук започваме да се приближаваме до нас.

Но първо възниква един практически проблем:

как всички тези отделни съзнания ще взаимодействат?

Първата виртуална реалност: правилата на комуникацията

За Кембъл виртуалната реалност не означава непременно свят с графика, тела и пейзажи.

Тя означава среда с правила.

Ако множество индивидуализирани единици на съзнанието искат да комуникират, трябва да има някакъв общ протокол.

Някаква структура.

Някакъв еквивалент на език, синтаксис и правила.

Затова според модела му първата виртуална реалност е именно комуникационна система.

Но тя има недостатък.

Кембъл я сравнява с огромна чат стая.

Всички могат да говорят.

Всички могат да обменят информация.

Но последствията от изборите не са достатъчно силни.

Ако кажете нещо лошо, може просто да кажете друго.

Ако направите грешка, цената не е особено висока.

Средата не създава достатъчно „триене“, за да ускорява развитието.

И тогава според Кембъл възниква необходимост от нов тип виртуална реалност.

Такава със значително по-строги правила.

Правила, които определят взаимодействията и последствията.

Среда, в която действията имат тежест.

Вселената като тренажор с твърди правила

Тук Кембъл поставя физическата Вселена.

В неговия модел тя е виртуална реалност с tight rule set — стегната, последователна система от правила.

Нищо не става просто защото сме го пожелали.

Ако хвърлите предмет, движението му следва определени закони.

Ако паднете от скала, тялото може да бъде наранено.

Ако мозъкът претърпи физическо увреждане, в рамките на правилата на тази реалност могат да настъпят конкретни функционални последствия.

С други думи, физическият свят е убедителен именно защото е последователен.

Правилата важат.

Кембъл описва създаването му чрез аналогия с компютърна симулация.

Не е необходимо да програмирате предварително всяка планета, всяко дърво или всяко животно.

Задавате:

начални условия + набор от правила.

След това „натискате Run“.

И оставяте системата да се развива според правилата.

Кембъл нарича началото на този процес с намигване към космологията:

Big Digital Bang.

В модела му началните условия напомнят ранната Вселена — горещо, плътно състояние, което започва да се развива според зададените правила.

От него постепенно възникват звезди.

Планети.

Земя.

Биология.

Живот.

И накрая — същества, способни не просто да реагират, а да правят смислени избори.

И точно тук теорията на Кембъл прави най-неочаквания си завой.

Досега говорехме като програмисти и физици.

Битове.

Информация.

Алгоритми.

Правила.

Ентропия.

Но с появата на същества със свободна воля понятието „ниска ентропия“ започва да придобива съвсем различно значение.

Защото вече не става дума само за подредени битове.

Става дума за начина, по който се отнасяме един към друг.

Когато ентропията се превърне в любов

Кембъл предлага прост мисловен експеримент.

Представете си две групи хора.

Те разполагат с еднакви ресурси.

Живеят при сходни условия.

Разликата е само в начина, по който се отнасят помежду си.

В първата група хората се грижат един за друг.

Помагат си.

Споделят.

Сътрудничат си.

Търсят решение, което да работи не само за отделния човек, а за цялата общност.

Кембъл я нарича условно групата на любовта.

В другата група доминира страхът.

А когато човек се страхува, според Кембъл той губи доверие.

Започва да мисли основно за себе си.

Опитва се да вземе колкото може повече.

Да задържи това, което има.

Да се защити.

Да контролира.

Да натрупа сила, защото вярва, че тя ще му гарантира сигурност.

Сега оставете двете групи да се развиват.

Какво ще се случи?

Според Кембъл първата ще започне да използва ресурсите по-ефективно.

Сътрудничеството създава решения, които оптимизират системата като цяло.

Това за него е по-нискоентропийно състояние.

В групата на страха процесът върви в обратната посока.

Първоначално хората започват да се борят помежду си.

После разбират, че има сила в числеността.

Създават групировки.

Една група се въоръжава срещу друга.

Другата създава още по-силна защита.

Постепенно се появяват йерархии, борба за ресурси, контрол и власт.

Кембъл вижда в това умален модел на голяма част от човешката цивилизация.

Страхът създава неефективност.

Конфликт.

Разделение.

Самоцентричност.

Сътрудничеството създава ред.

Оптимизация.

Свързаност.

И оттук идва една от централните формули на цялата му теория:

съзнанието еволюира към любовта.

Не любов като сантимент.

Не романтична емоция.

А любов като начин на съществуване:

грижа,

сътрудничество,

споделяне,

състрадание,

интерес към благополучието на другия.

И тук вече ентропията се превръща в нравствена категория.

Изборът, който създава повече страх, разделение и егоцентризъм, увеличава ентропията.

Изборът, който създава повече грижа, свързаност и сътрудничество, я намалява.

С други думи:

към любовта — еволюция.

към страха — дееволюция.

А тъй като съзнанието разполага със свободна воля, нито едната посока не е гарантирана.

Можем да растем.

Можем и да се връщаме назад.

Всичко зависи от изборите.

И едва сега става ясно защо физическата реалност е толкова важна в този модел.

Тя не е просто спектакъл.

Тя е среда, в която изборите имат последствия.

Какво сме мие: тяло или съзнание?

Кембъл стига до човека чрез една от най-лесните за разбиране аналогии в цялото интервю:

компютърната игра.

Представете си, че играете във виртуален свят.

Имате аватар.

Този аватар може да бъде елф, войн или какъвто персонаж изберете.

Той ходи.

Отваря врати.

Влиза в битки.

Взаимодейства с други персонажи.

От гледната точка на аватара виртуалният свят е „физическият“ свят.

Компютърът, който го изчислява, се намира извън неговата реалност.

Играчът също е извън нея.

И тук Кембъл пита:

Кои сме ние в аналогията?

Неговият отговор е категоричен:

не сме аватарът.

Тялото е аватарът.

Съзнанието е играчът.

В една компютърна игра според него има две действително активни страни:

компютърът, който изчислява виртуалната среда,

и играчът, който прави изборите.

Самият виртуален свят е рендерираната информация между тях.

Екранът може да съдържа милиони пиксели.

Всеки пиксел сам по себе си има съвсем малко информация — позиция, яркост, цвят.

Но когато мозъкът интерпретира всички тези точки заедно, виждате река.

Дърво.

Къща.

Врата.

Човек.

Цял свят.

Кембъл предлага да си представим нашето физическо преживяване по подобен начин:

не като директен достъп до някаква фундаментална материя, а като data stream — поток от информация, който съзнанието интерпретира като реалност.

Правилата на играта са последователни.

Вратата не се отваря, докато не завъртите дръжката.

Тялото има ограничения.

Времето върви в определена посока.

Причината има последствия.

Именно тези ограничения превръщат играта в ефективна среда за избор.

Защото ако всяко желание се изпълняваше мигновено и всяка грешка можеше да бъде отменена без последствия, изборите ни нямаше да имат същата тежест.

В модела на Кембъл физическата виртуална реалност съществува именно за да постави индивидуализираните единици съзнание в ситуации, в които решенията са значими.

И чрез тези решения те могат да се променят.

Към любовта.

Или обратно — към страха.

„Всички сме едно“ — но не като метафора

На този етап интервюиращият Андре Дюкейн спира Кембъл за момент и обобщава:

ако съзнанието е фундаментално,

ако всички индивидуални съзнания са части от една по-голяма система,

тогава различията между нас — национност, култура, спомени, биография, идентичност — са реални на нивото на аватара, но не са фундаменталното ниво на това, което сме.

Кембъл се съгласява и стига до една от най-старите духовни идеи:

„We are all one.“

Ние сме едно.

Но в неговия модел това не е поетична фраза за човешкото братство.

То е буквално следствие от архитектурата на системата.

Всички индивидуализирани единици произлизат от една и съща по-голяма система на съзнанието.

Те са отделни в преживяванията си.

Отделни в свободната си воля.

Отделни в решенията си.

Но не и в произхода си.

Според Кембъл ние сме индивидуализирани части на едно и също фундаментално цяло.

И точно тук интервюто прави нов завой.

Дотук Кембъл построи теорията.

Сега идва естественият въпрос:

Как един ядрен физик изобщо стига до нея?

Защото той не започва живота си с убеждението, че сме съзнание, включено във виртуален аватар.

Напротив.

Започва от другата страна.

От логиката.

От математиката.

От компютрите.

От физиката.

И от един стар набор перфокарти, върху които започва да вижда нещо, което според него не би трябвало да може да знае.

Перфокартите, които променят живота му

Когато Кембъл разказва как е стигнал до своя модел, той се връща към времето на докторантурата си — в епоха, когато компютрите работят с перфокарти и отстраняването на грешки в програмния код е далеч по-тромаво от днес.

След като започва да медитира, забелязва нещо странно.

Когато влиза в медитативно състояние и мислено се насочва към разпечатката на програмния код, той започва да „вижда“ къде се намират проблемните редове.

Не чрез логически анализ.

Не чрез внимателно проследяване на кода.

Информацията просто се появява в съзнанието му.

Кембъл описва как определен ред буквално се откроява пред вътрешния му поглед. След това се връща към програмата, проверява и открива, че там действително има грешка.

Първоначално той приема случващото се почти като любопитна игра.

Може би е случайност.

Може би подсъзнателно е забелязал проблема преди това.

Но после се появява нещо, което за него вече е много по-трудно да обясни по този начин.

Започва да открива не само грешки в самия код, който той е написал, а и механични дефекти в перфокартите — например отвор, изместен съвсем леко от правилната позиция.

Това е информация, която според него не би могла да бъде установена просто чрез поглеждане към разпечатката.

Именно тук възниква въпросът, който променя живота му:

Откъде идва информацията?

За Кембъл това е решаващ момент.

Защото ако информацията не идва от сетивата и не е резултат от логически анализ, тогава трябва да съществува друг механизъм.

И ако този механизъм е реален, той трябва да бъде част от реалността.

А ако е част от реалността, физикът има право — и дори задължение — да се опита да го моделира.

Точно това прави.

Реалността като база данни

В по-късния си модел Кембъл обяснява случилото се чрез идеята за информационна база данни.

Ако виртуалната реалност трябва да бъде рендерирана, твърди той, системата трябва да разполага с информация за това какво съществува, какви са възможните следващи състояния и каква е вероятността всяко от тях да се реализира.

Следователно, според неговия модел, информацията не е страничен продукт на реалността.

Тя е необходима, за да може реалността изобщо да бъде рендерирана.

Кембъл прави връзка и с древната идея за Акашовите записи.

Но вместо да ги представя като мистичен архив, той ги интерпретира като необходима част от информационната архитектура на виртуалната реалност.

От неговата гледна точка древните традиции са описвали наличието на информацията, без да разполагат с езика на компютърните науки, за да предложат механизъм.

Неговият език е различен:

database.

База данни.

Ако съзнанието е част от същата информационна система, тогава според Кембъл то може да има достъп до информацията не чрез сетивата, а чрез интуитивния си аспект.

Той използва почти технологична аналогия.

Поставяш въпрос.

Получаваш отговор.

Уточняваш въпроса.

Получаваш по-прецизен отговор.

Като заявка към база данни.

И тук се появява още едно от централните понятия в неговия модел:

намерението.

Намерението като движеща сила

За Кембъл intention — намерението — не е просто желание.

Той го нарича motive force на съзнанието.

Движещата сила.

Активният компонент, чрез който съзнанието насочва вниманието си и взаимодейства с по-голямата информационна система.

В интервюто той стига много далеч в твърденията си.

Според личните му изследвания намерението може да бъде използвано за получаване на информация, за изследване на минали животи и дори за лечение.

Това са силни твърдения и тук отново е важно да подчертаем: говорим за собствения модел и преживяванията на Кембъл, а не за установени научни факти.

Но именно тази част е ключова, защото показва начина, по който той мисли.

Не като човек, който казва:

„Повярвайте ми.“

А като човек, който си задава:

Какво се променя, ако променя променливата?

Какъв е резултатът, ако намерението е различно?

Мога ли да повторя преживяването?

Мога ли да го направя отново?

Мога ли да установя какво работи и какво не?

Този експериментален подход постепенно го отвежда до човека, който ще има огромно влияние върху живота му.

Боб Монро и лабораторията на нефизическото

Няколко години след университета Кембъл се среща с Денис Менерик и с Робърт Монро — известен с изследванията си на преживявания извън тялото и по-късно с основаването на Monroe Institute.

Кембъл е тогава на около 26–27 години.

И започва да прекарва с Монро между 15 и 20 часа седмично.

Целта е конкретна:

да се научат съзнателно да променят състоянието си,

да изследват преживяванията извън тялото,

да развиват интуитивния достъп до информация,

и най-вече — да могат да го правят достатъчно последователно, за да бъде възможно систематично изследване.

Кембъл твърди, че с времето достига състояние, при което може почти мигновено да премества фокуса на осъзнаването си към друга реалност, без напълно да губи осъзнатостта си за физическата.

Той го описва като своеобразна паралелна обработка.

Но за него важният момент не е екзотичността на преживяването.

Важното е повторяемостта.

Защото ако нещо се случи веднъж, може да е случайност.

Ако се случи многократно при сходни условия, вече може да започне изследване.

И точно така подхожда Кембъл към онова, което нарича paranormal phenomena.

„Ами ако е било случайност?“

Това е един от най-интересните моменти в разказа му.

Кембъл описва опитите си с т.нар. healing — лечение чрез намерение.

Дори когато според него вижда силни резултати, първата му реакция не е:

„Доказа се.“

А:

„Може да е случайност.“

Главоболието може да е минало само.

Симптомът може да се е подобрил независимо.

Единичният случай не е достатъчен.

Затова продължава.

Променя променливи.

Наблюдава дали резултатът се подобрява.

Дали се влошава.

Дали няма никаква промяна.

По думите му този тип експерименти продължават десетилетия и постепенно се превръщат в основата на моделите му за паранормалните феномени.

Тук не е необходимо да приемаме заключенията му, за да видим важната особеност на подхода:

Кембъл не иска да отдели духовното от логическото.

Иска да ги постави в една и съща картина.

Това всъщност се превръща в основната задача на живота му.

Пъзелът, който отнема десетилетия

Когато започва да пише My Big TOE, Кембъл вече има огромно количество наблюдения и идеи.

Но все още няма един-единствен принцип, който да ги свърже.

От едната страна стои физиката.

От другата — съзнанието.

От третата — субективните и паранормалните преживявания.

Като стотици парчета от пъзел.

Той знае как изглеждат отделните части.

Но не знае каква е цялата картина.

После идва пробивът:

съзнанието е информационна система.

Кембъл казва, че не е започнал с тази идея.

Стигнал е до нея.

И точно тя, според него, позволява различните части на пъзела да започнат да се подреждат.

По-късно твърди, че от същата основа успява да свърже модела си с квантовата механика и относителността.

Постепенно физика, философия, психология, метафизика и съзнание започват да изглеждат като различни проявления на една и съща система.

Но този процес не е бърз.

Кембъл говори за десетилетия работа.

За хиляди експерименти.

За години, през които търси слабите места на собствения си модел.

И тук казва нещо много интересно.

Дълго време би заявил:

„Имам модел на реалността.“

Не:

„Имам модела.“

Той допуска, че може да има друга теория, която работи по-добре.

Търси противоречие.

Логическа грешка.

Феномен, който теорията не може да обясни.

Според собствената му оценка обаче с времето не успява да намери такъв и постепенно стига до убеждението, че моделът му описва фундаменталната структура на реалността.

Това е твърдение на самия Кембъл — и едно от най-смелите в цялото интервю.

Но то води към друга, много по-интересна идея.

Защото ако съществува една фундаментална реалност, хората могат да стигнат до нея по много различни пътища.

Хиляди пътища, една истина

Тук разговорът отново се връща към мисълта от началото.

Кембъл не твърди, че неговият език е единственият възможен.

Напротив.

Може да използваме различни метафори.

Различни философски системи.

Различни духовни традиции.

Различни културни образи.

Но ако всички описват една и съща фундаментална структура, в някакъв момент техните заключения трябва да започнат да се сближават.

И точно тук Кембъл поставя един до друг фигури, които обикновено разглеждаме в съвсем различни контексти:

Буда.

Исус.

Мохамед.

Лао Дзъ.

Древните философски и духовни традиции.

Според него те са достигнали до сходни фундаментални прозрения, но са ги изразили чрез езика, метафорите и културата на своето време.

Той нарича този език почти поезия.

Буда казва, че светът е maya.

В Bhagavad Gita имаме войн, колесница, битка.

Религиозните текстове са наситени със символи.

За човек, който мисли строго материалистично и буквално, това лесно може да изглежда като митология.

Но ако метафората се разбере, смята Кембъл, зад нея може да стои изключително дълбок модел на човешкия живот.

И точно тук той вижда собствената си роля.

„Исках да построя вход за логическия ум“

Кембъл не иска човек да трябва първо да приеме религиозна доктрина.

Не иска да бъде необходимо да вярва.

Иска да построи логически път.

Нещо като on-ramp — вход към същите идеи за хората, които мислят аналитично.

За онези, които не могат просто да чуят:

„Всички сме едно.“

„Светът е илюзия.“

„Любовта е смисълът.“

и да приемат тези твърдения без механизъм.

Кембъл иска да започне от А.

После Б.

После В.

И ако логиката е последователна, читателят сам да стигне до заключението.

Но най-интересното е къде свършва този дълъг логически път.

След квантовата механика.

След виртуалната реалност.

След информационните системи.

След ентропията.

След десетилетия изследвания.

Кембъл стига до въпрос, който хората задават от хилядолетия:

Какъв е смисълът на живота?

И отговорът му е удивително кратък.

Смисълът на живота: да понижаваме ентропията и да се превръщаме в любов

Според Кембъл ние се намираме в своеобразен:

entropy reduction trainer.

Тренажор за намаляване на ентропията.

Подобно на симулатор, в който пилотът се учи да управлява самолет, физическата реалност е среда, в която съзнанието се учи да прави избори.

Не абстрактни избори.

А такива с последствия.

Хората около нас създават предизвикателства.

Ние създаваме предизвикателства за тях.

Връзките ни са част от тренажора.

Конфликтите са част от него.

Неочакваните събития също.

И през всичко това, казва Кембъл, едно нещо има най-голямо значение:

как избираме.

Не какво говорим.

Не какви духовни идеи познаваме.

Не какво твърдим, че вярваме.

А какво правим, когато изборът стане реален.

Когато сме уплашени.

Когато сме ядосани.

Когато някой не действа така, както искаме.

Когато загубим контрол.

И именно тук теорията му престава да бъде космология.

Тя се превръща в инструкция за живот.

Опитът да контролираме живота е част от проблема

Кембъл казва, че повечето хора живеят по сходен начин.

Опитват се да управляват резултатите.

Искаме децата ни да бъдат определени хора.

Искаме партньорът ни да се държи по определен начин.

Искаме кариерата да се развие по план.

Искаме хората около нас да вземат решенията, които ние смятаме за правилни.

После започваме да оказваме малък натиск тук.

Малко манипулация там.

Няколко думи, с които да насочим ситуацията.

Всичко с убеждението, че знаем как трябва да изглежда най-добрият резултат — за нас и дори за останалите.

И после се чудим защо непрекъснато се борим с живота.

Алтернативата, която Кембъл предлага, е радикално различна:

спрете да се опитвате да режисирате всичко.

Оставете реалността да донесе онова, което носи.

И вместо да влагате цялата си енергия в контрол върху събитието, вложете я в начина, по който ще отговорите на него.

Защото според него:

не е толкова важно какво се случва. Важно е как се справяме с това, което се случва.

Това не означава пасивност.

Не означава да нямаме цели.

Означава да спрем да приемаме, че реалността е длъжна да се подреди според нашите очаквания, за да можем ние да бъдем добре.

И тук идва още една много важна част от модела.

Грешката не е провал

Какво става, ако направим грешен избор?

Ако мислим, че сме избрали нискоентропийния път, но последиците покажат обратното?

Според Кембъл — нищо страшно.

Няма наказание за грешката.

Самата среда е създадена за учене.

Неуспешният избор е информация.

Той показва:

„Тук нещо не си разбрал.“

„Тук страхът ти е изкривил възприятието.“

„Тук си съдил човека неправилно.“

„Тук не си видял последствията.“

Следователно грешката може да се превърне в средство за развитие.

Истинският проблем, според Кембъл, не е да сбъркаш.

А:

да не научиш нищо.

Да повториш същия модел.

Да обвиняваш другите.

Да настояваш, че проблемът винаги е навън.

Тогава тренажорът ще продължи да предоставя сходни ситуации.

Докато не видим онова, което трябва да видим.

И когато започнем действително да учим, твърди Кембъл, животът постепенно става по-лек.

Не защото неприятните събития изчезват.

А защото вече не зависим от тях, за да бъдем добре.

Най-простият тест: колко често изпитвате негативни чувства?

Как можем да разберем дали действително растем?

Кембъл предлага изненадващо прост тест.

Не измервайте колко медитирате.

Не колко книги сте прочели.

Не колко духовни концепции можете да обясните.

Върнете се назад през последната седмица.

Или през последния ден.

И се запитайте:

Колко пъти изпитах силно негативно чувство?

Колко пъти бях ядосан?

Засегнат?

Обиден?

Раздразнен?

Напрегнат?

Колко пъти си казах:

„Това не трябва да бъде така.“

„Този човек не трябваше да го прави.“

„Те провалят всичко.“

Според Кембъл това е много по-надежден показател за вътрешното ни състояние.

Колкото повече расте съзнанието, толкова по-малко външният свят успява да произведе вътрешна негативност.

И тук стига до една проста, но неприятна за егото идея:

никой не ви кара да се ядосвате.

„Джордж не те е ядосал“

Кембъл дава обикновен пример.

„Джордж ме ядоса.“

Не, казва той.

Джордж е направил нещо.

Но ти си избрал реакцията на гняв.

Нещо в поведението му е докоснало страх, несигурност, очакване или убеждение в теб.

Това е резонирало.

И оттам е дошла реакцията.

Този принцип прехвърля отговорността обратно към нас.

Не в смисъл, че хората не могат да постъпват зле.

Могат.

Не в смисъл, че трябва да търпим всичко.

Не трябва.

А в смисъл, че вътрешното ни състояние не е механично управлявано от тях.

За Кембъл страхът стои под много от тези реакции.

От страха възниква егото.

Около тях се натрупват убеждения.

А тези убеждения постепенно започват да определят начина, по който интерпретираме света.

И тук той казва нещо категорично:

beliefs are traps.

Убежденията са капани.

Не защото всяко убеждение непременно е грешно.

А защото когато вярваме предварително какво трябва да бъде истина, преставаме да виждаме какво действително се случва.

От „Какво ще получа?“ към „Как мога да помогна?“

Кембъл описва живота с по-ниска ентропия почти обезоръжаващо просто.

Човек започва да се усмихва повече.

Да играе.

Да се радва.

Да бъде по-продуктивен.

Да прекарва по-малко време в непрекъснати вътрешни битки.

Според него тогава дори може да изглежда, че човек е станал „по-късметлия“, защото животът започва да тече с по-малко съпротивление.

Но има един по-дълбок критерий.

Високоентропийният въпрос е:

„Какво има в това за мен?“

Нискоентропийният:

„Как мога да помогна?“

Грижата.

Споделянето.

Сътрудничеството.

Състраданието.

Постепенното излизане от собствената ни централност.

Точно това Кембъл нарича becoming love.

И тук естествено възниква следващият въпрос:

ако това е посоката на развитие, как практически започваме да работим със собственото си съзнание?

Отговорът на Кембъл започва с най-стария инструмент от всички:

медитацията.

Но — и това е важно — не свършва с нея.

Медитацията е началото — но не единственият път

Когато разговорът стига до практическата страна, въпросът е неизбежен:

Как човек започва да изследва собственото си съзнание?

Кембъл признава, че стандартният отговор е медитацията.

Тя учи ума да се успокоява.

Да се отдръпва от непрекъснатия поток на сетивна информация.

Да остава в състояние на чисто осъзнаване.

В неговия модел това означава постепенно да намалим зависимостта си от физическия data stream и да станем по-чувствителни към интуитивната страна на съзнанието.

Но Кембъл веднага прави важно уточнение:

не всички хора медитират лесно.

Някои имат твърде активен ум.

Други не могат да прекратят вътрешния анализ.

При тях в момента, в който се появи интуитивно впечатление, интелектът веднага се намесва:

„Какво означава това?“

„Истина ли е?“

„Измислям ли си?“

„Защо го виждам?“

И според Кембъл точно тази моментална нужда от анализ може да прекъсне процеса.

Затова той разработва втори път.

Не чрез тишината.

А чрез въображението.

Tom’s Park: когато въображението стане врата

Кембъл нарича метода си Tom’s Park.

Идеята е необичайно проста.

Ако не можете да накарате интелекта да млъкне, дайте му толкова много информация, че да бъде напълно зает.

Представете си например, че сте на плаж.

Но не просто „вижте плаж“.

Вижте движението на вълните.

Чуйте шума им.

Почувствайте пясъка под краката си.

Чуйте птиците.

Усетете мириса на соления въздух.

Температурата.

Вятъра.

Текстурата.

Колкото повече сетивни подробности добавяте, толкова повече въображаемата среда започва да поглъща вниманието ви.

После започва история.

Какво има по-нататък по плажа?

Кого срещате?

Какво ви казва този човек?

Накъде продължавате?

Първоначално всичко се създава съзнателно — почти като обикновена фантазия.

Но Кембъл твърди, че след достатъчно практика идва момент, в който преставате съзнателно да „играете всички роли“.

Историята започва да се развива сама.

Появяват се хора, разговори и ситуации, които не усещате като предварително измислени.

В неговия модел именно тук по-голямата система на съзнанието може да поеме създадената рамка и да я използва като среда за опит и учене.

За Кембъл това е алтернативен вход към същото пространство, към което медитацията традиционно води.

И дори прави едно твърдение, което вероятно би раздразнило много дългогодишни медитатори:

медитацията е предимно инструмент за начинаещия.

Не в смисъл, че е маловажна.

А в смисъл, че крайната цел не е човек цял живот да се нуждае от час подготовка, поза, мантра и абсолютна тишина, за да достигне определено състояние.

С практиката преходът трябва да става все по-бърз.

До степен, в която Кембъл казва, че вече почти не „медитира“ — или, погледнато от другата страна, медитира постоянно.

По-голямата реалност означава повече възможни избори

Тук Кембъл въвежда едно прекрасно понятие:

decision space — пространство на решенията.

Колко голяма е реалността ви?

Според него отговорът може да се измери с броя на изборите, които сте способни да видите.

Ако разполагате само със сетивната информация и собствените си спомени, възможните ви реакции са ограничени от тях.

Но ако развиете интуитивното възприятие, според Кембъл получавате повече информация.

Следователно виждате повече възможности.

А когато виждате повече възможности, разполагате с по-голям decision space.

Това е важен момент, защото развитието на съзнанието при него няма за цел просто да ни даде необичайни преживявания.

Целта не е:

„Виждам повече.“

А:

„Мога да избирам по-добре.“

Да разбирам по-добре човека срещу мен.

Да видя какво стои под поведението му.

Да разпозная страх, болка или мотивация, които не са очевидни на повърхността.

И чрез по-богатата информация да бъда по-полезен.

Точно тук интелектът и интуицията, които в началото изглеждаха противоположни, започват да работят заедно.

Интуицията носи информация.

Интелектът я анализира.

Интелектът среща граница.

Интуицията търси още информация.

И постепенно човекът престава да бъде „лявомозъчен“ или „дясномозъчен“ и започва да използва двете страни като една система.

Но откъде идва информацията?

Тук Кембъл става изненадващо предпазлив.

Според него интуитивната информация може да има поне три източника.

Може да идва от по-голямата система на съзнанието.

Може да идва от друго съзнание.

И може да бъде създадена от самия вас — от собственото ви въображение и интерпретации.

Проблемът е, че няма етикет.

Не получавате съобщение:

„Source: Larger Consciousness System.“

Или:

„Source: your imagination.“

Всички информационни потоци могат да се усещат сходно.

И затова Кембъл настоява за нещо, което на пръв поглед изглежда почти противоположно на мистичното мислене:

скептицизъм.

Не вярвайте автоматично на онова, което получавате.

Не приемайте всяко впечатление като факт.

Не превръщайте веднага преживяването в догма.

С времето може да придобиете усещане за различните източници, но според Кембъл никога не трябва да губите критичността си.

И тук казва нещо изключително ценно:

понякога правилният въпрос не е:

„Истинско ли е?“

а:

„Полезно ли е?“

Може би информацията не ви е дадена като буквален факт.

Може би е метафора.

Може би е предназначена да ви покаже нещо за самите вас.

Може би стойността ѝ е не в това да опише обективно света, а да ви помогне да израснете.

Информацията е реална, образът е метафора

Оттук интервюто навлиза в една от най-провокативните части.

Кембъл твърди, че в основата си информацията е реална, докато различните светове, които преживяваме, са виртуални реалности.

Физическият свят е една.

Сънищата — друга.

Дневното въображение — друга.

Преживяването извън тялото — друга.

Според неговия модел при смъртта съзнанието също преминава към друга виртуална среда.

Но веднага след това идва едно важно предупреждение:

не приемайте компютърните термини прекалено буквално.

LCS.

IUOC.

FWAU.

„Компютър.“

„Рендериране.“

„База данни.“

Всичко това са метафори.

Кембъл изрично казва, че не твърди, че някъде във Вселената има физически гигантски компютър със съответните компоненти.

Това е модел, който помага на съвременния човек да мисли за абстрактни функции.

И тук всъщност се връщаме към Платон, Буда и древните традиции.

Те използват метафорите, които са били разбираеми в своето време.

Кембъл използва езика на компютрите.

Но и двата езика са само карти.

Не самата територия.

Проблемът започва, когато превърнем метафората в реалност

Човешкият ум обича конкретното.

Искаме да знаем:

Къде точно се намира съзнанието?

Как изглежда?

От какви части е направено?

Как информационният поток „пътува“ от едно място до друго?

Но Кембъл казва, че тези въпроси може да съдържат грешна предпоставка.

Съзнанието според него няма физическа протяжност.

Няма „тук“ и „там“ в същия смисъл, в който ги има във физическия свят.

Следователно опитът да си го представим като машина, която можем да разглобим върху лабораторна маса, просто пренася правилата на тази виртуална реалност върху нещо, което според модела стои извън нея.

И оттук Кембъл стига до едно от най-силните изречения в цялото интервю:

ако не е част от вашия опит, не може да бъде ваша истина.

Можете да прочетете книгата му.

Можете да гледате интервюто.

Може моделът да ви звучи логичен.

Но дотогава това е неговата истина.

Не вашата.

Да изглеждаш добър не е същото като да бъдеш добър

Тази разлика между знание и преживяване отвежда Кембъл обратно към основната тема — развитието.

Можете да прочетете сто книги за добротата.

Да научите как трябва да се държи „осъзнатият“ човек.

Да бъдете любезни.

Да използвате правилните думи.

Да извършвате правилните действия.

И въпреки това всичко да идва от интелекта:

„Така трябва да се държа.“

Тогава, казва Кембъл, вие играете ролята на добър човек.

Но това не означава непременно, че сте се променили на нивото на съществото си.

Той прави разграничението много ясно:

acting kind не е същото като being kind.

Да се държиш доброжелателно не е същото като действително да бъдеш доброжелателен.

Истинската промяна не е поведението, което интелектът е научил.

Тя е моментът, в който вече не трябва да се насилвате да бъдете такива.

Грижата става естествена.

Състраданието става естествено.

Не го „правите“.

Вие сте такъв човек.

И точно това означава за Кембъл becoming love.

Отворен ум и безмилостен скептицизъм

Затова неговият съвет към хората, които изследват подобни идеи, не е:

„Вярвайте.“

А точно обратното.

Имайте отворен ум.

И едновременно с това — скептичен ум.

Не отхвърляйте предварително.

Но и не приемайте предварително.

Експериментирайте.

Наблюдавайте.

Събирайте данни.

И най-вече — бъдете скептични към самите себе си.

Защото, както казва Кембъл, човекът, който най-лесно може да ни убеди в нещо невярно, сме ние самите.

Това е може би една от най-здравословните идеи в цялата му система.

Не заменяйте материалистичната догма с духовна.

Не заменяйте едно вярване с друго.

Проверявайте.

Изживявайте.

И не превръщайте инструмента в истина.

Защото именно това, според Кембъл, човечеството прави отново и отново.

Чакрите, аурите и „енергийните тела“: реалност или интерфейс?

Тук Кембъл влиза в територия, в която открито признава, че вероятно ще ядоса много хора.

Според него много от системите, които духовните традиции приемат като обективна структура на реалността — например чакрите — не са фундаментални „обекти“.

Те са инструменти за интерпретация.

Модели.

Формати, чрез които абстрактната информация става разбираема за човешкия ум.

Това не означава, че човекът, който „вижда“ чакри или аура, непременно си измисля.

В модела на Кембъл той може действително да получава информация.

Но начинът, по който информацията се визуализира — цвят, форма, местоположение — е интерфейсът, чрез който умът я превежда.

Той дава пример с healing.

Някой може да възприеме заболяването като тъмна област.

Колкото по-сериозен е проблемът, толкова по-тъмно изглежда.

После си представя светлина, която постепенно „изгаря“ тъмнината.

Според Кембъл ефектът, ако изобщо има такъв, не идва от буквална бяла светлина, която физически унищожава черна енергия.

Истинският активен компонент в неговия модел е намерението.

Светлината е инструментът, който помага на ума да фокусира намерението.

Именно затова различни традиции могат да използват различни образи и въпреки това да стигат до сходни преживявания.

Не защото всички образи са фундаментални структури на Космоса.

А защото могат да бъдат различни output formats за информацията.

Виждате това, което умеете да интерпретирате

Същото Кембъл казва и за аурите.

Ако човек е научил, че жълтото около главата означава интелект, пурпурното — духовност, а червеното — гняв, той може да започне именно така да „вижда“ информацията.

Но това, казва Кембъл, не доказва, че съществува обективна жълта или червена енергия около тялото.

Това може да бъде езикът, с който съзнанието превежда получените данни.

В неговата информационна метафора дори можем да зададем друг формат.

Например:

покажи ми здравето на този човек като линия във времето.

Или като цветове.

Или като символи.

Важна е не конкретната визуализация, а информацията зад нея.

Това е доста радикална идея, защото превръща голяма част от езотеричната символика от обективна космическа анатомия в своеобразен потребителски интерфейс.

И същото се отнася до преживяването извън тялото.

Според Кембъл никога не сме „вътре“ в тялото

Самият термин out-of-body experience предполага нещо:

че обикновено се намираме вътре в тялото.

И после нещо — душа, дух, астрално тяло — излиза от него.

Кембъл казва, че според неговия модел още тази предпоставка е грешна.

Съзнанието никога не е било физически вътре в тялото.

Тялото е аватар.

Следователно няма как „нещо“ буквално да излети от него.

Променя се само информационният поток, към който съзнанието е настроено.

Кембъл разказва, че в ранните си преживявания извън тялото и той очаквал класическия сценарий.

Излиза от тялото.

Обръща се.

Вижда го в леглото.

И точно това се случва.

Но по-късно стига до заключението, че преживяването е следвало очакването му.

Когато престава да очаква спалнята, леглото и физическото тяло, според него преходът може да бъде мигновен.

Няма пътуване през пространство.

Няма задължително летене.

Няма необходимост да виждате собственото си тяло.

Просто се оказвате в друг reality frame — друга рамка на реалността.

И това го кара да постави под въпрос още една стара идея:

сребърната нишка.

В ранната литература за преживявания извън тялото често се описва нишка, която свързва духа с физическото тяло.

Според Кембъл тя не е фундаментален обект.

Тя е продукт на вярването, че духът трябва да остане „вързан“ за тялото.

Очакването създава метафората.

А метафората после се преживява като реалност.

И тук стигаме до много важен принцип:

ние не просто получаваме информация — ние я интерпретираме.

А интерпретацията минава през всичко, което вече носим в себе си:

убежденията,

очакванията,

страховете,

културата,

предварителните знания.

Точно затова Кембъл е толкова подозрителен към вярванията.

Не защото трябва да вярваме в „нищо“.

А защото вярването може тихо да се превърне във филтър, който определя какво ще видим — и след това ни убеждава, че видяното доказва самото вярване.

И оттук разговорът естествено стига до още по-големия въпрос:

ако тялото е аватар, какво всъщност се случва, когато този аватар умре?

Ако тялото е аватар, какво се случва със смъртта?

Преди Кембъл да стигне директно до смъртта, разговорът прави важна спирка.

Интервюиращият поставя въпроса дали подобен модел не крие риск да обезцени човешкия опит.

Ако всичко е виртуална реалност, ако тялото е аватар, ако аурите и чакрите могат да бъдат само метафорични интерфейси — не стигаме ли до опасното:

„Нищо тук няма значение“?

Кембъл отговаря точно обратното.

Според него осъзнаването, че преживяването е информационно, не обезсмисля човешкия живот.

То го прави по-значим.

Защото виртуалната реалност не е безсмислена илюзия.

Тя е средата, в която се случва развитието.

В нея обичаме.

Страхуваме се.

Губим.

Свързваме се.

Правим избори.

И точно тези избори са причината да сме тук.

Следователно не става дума за бягство от човешкото преживяване.

Става дума за по-дълбоко разбиране защо го имаме.

Но Кембъл отново напомня:

ние никога не преживяваме „чистите данни“.

Получаваме информационен поток и след това го интерпретираме.

А интерпретацията неизбежно минава през нас самите.

През очакванията.

Вярванията.

Културния ни език.

Предварителните идеи.

Ако очаквате духът да бъде свързан с тялото чрез нишка, може да преживеете именно такава нишка.

Ако духовната ви традиция използва чакри, вероятно ще организирате информацията чрез тях.

Ако използва друг символен език, преживяването може да получи съвсем друга форма.

И точно затова Кембъл не отхвърля инструментите.

Той просто отказва да ги превърне във фундаментална реалност.

Различни духовни традиции, различни карти

Тук Кембъл прави много освобождаващо наблюдение.

Една традиция говори за чакри.

Друга не.

Една говори за астрални тела.

Друга използва съвсем различен език.

Това не означава непременно, че едните „виждат истината“, а другите не са достигнали достатъчно високо ниво.

Може просто да използват различни инструменти за организация на субективния опит.

Това позволява на Кембъл да приеме стойността на множество системи едновременно.

Инструментът е добър, ако:

ви помага да разбирате,

да изследвате,

да растете.

Проблемът започва в момента, в който кажем:

„Моят инструмент е самата реалност.“

Тогава различният модел вече изглежда грешен.

Появяват се лагерите.

Доктрината.

Спорът.

И вместо средството да разширява съзнанието ни, започва да го ограничава.

Просветлението като загуба на отделното „аз“

Оттук интервюто преминава към една от най-красивите части.

Как би описал Кембъл онова, което източните традиции наричат mukti, samadhi, просветление или разтваряне на отделния Аз?

Неговият отговор напълно следва модела, който вече е изградил.

Според него в подобно преживяване съзнанието временно престава да възприема себе си като отделна индивидуализирана единица и преживява реалността от перспективата на по-голямата система на съзнанието.

В този момент, казва той, преставате да бъдете Том.

Преставате дори да се преживявате като човек.

Или като отделен „дух“.

Идентичността се разтваря.

Няма:

„аз тук“

и

„светът там“.

Вие сте част от всичко.

Листото.

Тревата.

Дървото.

Другият човек.

Цялото преживяване се усеща като единно поле на свързаност.

И емоционалното качество, с което Кембъл го описва, е:

любов.

Не еуфория от получаване на нещо.

Не романтична любов.

А усещане за тотална свързаност, състрадание и липса на отделен център, който трябва да се защитава.

Това е любопитно, защото връща разговора отново към ентропията.

В началото любовта беше представена почти математически — като нискоентропийно състояние на съзнанието.

Тук същата идея се появява като директно преживяване.

Не логическо заключение.

А състояние.

Защо хората след преживяване близо до смъртта се променят

Кембъл свързва това състояние и с някои преживявания близо до смъртта — NDE.

Според него част от хората временно получават именно подобен достъп до по-голямата картина.

Те преживяват единство.

Любов.

Липса на страх.

И след това се връщат с радикално различна перспектива към живота.

Кембъл казва, че подобно преживяване може да промени човека, защото онова, което преди е било абстрактна идея —

„всички сме едно“

— внезапно се превръща в личен опит.

И тук отново виждаме неговия основен принцип:

не е достатъчно да знаете.

Трябва да преживеете.

Докато единството е философия, то може да бъде интересно.

Когато бъде преживяно, започва да променя начина, по който гледаме човека срещу нас.

Страхът, егото и убежденията стоят на пътя

Според Кембъл достъпът до това състояние не изисква непременно десетилетия аскетична практика.

Това твърдение отново е част от личния му опит и модел, но той настоява, че ключовата пречка не е липсата на достатъчно сложна техника.

Пречките са:

страхът,

егото,

убежденията.

Трябва да можем да пуснем физическата идентичност достатъчно, за да престанем непрекъснато да контролираме преживяването.

Да не настояваме предварително какво трябва да се случи.

Да не го филтрираме мигновено през готовите си представи.

Кембъл описва това състояние като толкова дълбоко удовлетворяващо, че човек не иска да се връща.

Но се връща.

Защото целта не е да останем постоянно в блаженството.

Целта е да се върнем в човешката реалност и да живеем различно.

Точно това е важно.

Просветлението при Кембъл не е край на играта.

То е момент, в който за кратко виждате защо играете.

Не преследвайте резултата — поправете себе си

Оттук интервюто се връща към ежедневието.

И към един от големите житейски уроци на Кембъл.

Той го формулира приблизително така:

оставете разбирането и стойността да дойдат като резултат от това, че поправяте себе си.

Ако ги преследвате само с интелекта, вероятно ще ги изпуснете.

Кембъл разказва, че още в края на 20-те или началото на 30-те си години забелязал повтарящ се модел.

Колкото повече се опитвал да принуди живота да се развие според собствената му представа, толкова по-неоптимален ставал резултатът.

Причината?

Той просто не разполагал с цялата информация.

Не разбирал всички отношения.

Всички мотиви.

Всички бъдещи последствия.

Но въпреки това смятал, че знае как трябва да изглежда историята.

После прави експеримент.

Спира да режисира.

И забелязва нещо парадоксално:

когато не се опитва насила да създаде красивия сценарий, животът понякога създава сценарий, който е по-добър от този, който сам би измислил.

Така стига до идеята за self-optimization.

Оставена достатъчно свободно, системата може да се оптимизира по начини, които ограничената индивидуална перспектива не вижда.

Прекомерният контрол просто се намесва в процеса.

Смирението идва, когато престанем да знаем какво е най-добро за всички

Това прозрение променя начина, по който Кембъл общува с хората.

По собствените му думи той престава да бъде „умният човек“, който знае:

какво трябва да правят другите,

как трябва да мислят,

какъв избор трябва да направят.

И става по-смирен.

Другият има своя свободна воля.

Своя опит.

Своя decision space.

Своя степен на страх.

Свои убеждения.

Своя етап на развитие.

Неговата задача не е да управлява всичко това.

Неговата задача е да отговори на реалността по възможно най-положителния начин.

Това води до още една трудна идея:

оставете хората да бъдат такива, каквито са.

Не защото всяко тяхно действие е добро.

А защото насилственото настояване да се променят рядко създава развитието, което очакваме.

Когато натискате хората, те натискат обратно

Кембъл говори съвсем практично.

Виждаме човек, който според нас греши.

И естествената реакция е:

„Трябва да му обясня.“

„Трябва да разбере.“

„Трябва да се промени.“

Но според него лекцията за това колко е грешен почти никога не създава истинска промяна.

По-често се случва обратното.

Когато натиснете някого, той натиска обратно.

Защитава идентичността си.

Затваря се.

Задълбочава се още повече в позицията, срещу която се борите.

Алтернативата на Кембъл е да създадете пространство за растеж.

Да бъдете доброжелателни.

Да не сте догматични.

Да останете свързани.

Да помогнете, когато можете.

Дори когато идеите на човека срещу вас са противоположни на вашите.

Това не означава да се съгласявате.

Означава да не превръщате различието във война.

Защото ако смисълът е растежът, тогава по-важният въпрос не е:

„Как да го победя?“

а:

„Каква среда би му дала възможност сам да види повече?“

Всеки прави най-доброто, на което е способен — с онова, което има

Това е една от най-човешките идеи в тази част на интервюто.

Кембъл казва:

хората действат с ресурсите, с които разполагат.

А тези ресурси понякога са:

страх,

ограничен опит,

силни убеждения,

неразбиране,

несигурност.

И въпреки това — в рамките на своето decision space — човекът обикновено прави онова, което на него му изглежда възможно или правилно.

Това не отменя последствията.

Не превръща вредното действие в добро.

Но променя отношението ни към човека.

Вместо:

„Какъв ужасен човек.“

може да се появи:

„Какво го кара да вижда света по този начин?“

А това вече е началото на състраданието.

Започнете с допускането, че не знаете

Кембъл описва и собствената си изследователска позиция:

първо изхвърлете убеждението, че вече знаете.

Започнете от:

„Не знам.“

После преживявайте.

Наблюдавайте.

Тествайте.

Търсете връзките.

Изградете модел.

Но помнете, че той е модел, не самата реалност.

Това важи дори за My Big TOE.

Кембъл настоява, че човек трябва да създаде собствената си „Theory of Everything“.

Неговата може да бъде отправна точка.

Но не трябва да се превърне във ваша религия.

Тя е неговият опит.

Неговата интерпретация.

Неговата истина.

Вашата трябва да бъде изградена през собственото ви преживяване.

Това е интересно противоречие в най-добрия смисъл.

Авторът на теория, която претендира да обяснява реалността, едновременно казва:

не вярвайте на теорията ми само защото аз я казвам.

Да не бъдем любящи, а да станем любов

Когато го питат кое прозрение е оказало най-голямо влияние върху живота му, Кембъл отново се връща към голямата картина.

Какво е реалността?

Какво сме ние?

Какво правим тук?

И отговорът му отново се концентрира в една идея:

целта не е просто да се държим любящо.

Целта е:

да станем любов.

Това разграничение е фундаментално.

„Да бъда любящ“ все още може да бъде действие.

Може да бъде стратегия.

Може да бъде социална маска.

Може да е нещо, което интелектът прави, защото е научил, че така е правилно.

„Да стана любов“ означава да се промени самото качество на съзнанието.

Да намалее страхът.

Да намалее нуждата от контрол.

Да изчезне постоянната защита на егото.

Да намалее нуждата да налагаме вярванията си.

И естествено да останат:

грижата,

състраданието,

свързаността.

Това за Кембъл е нискоентропийното съзнание.

Всеки живее в своя реалност

Оттук следва още нещо.

Ако реалността, която преживяваме, е интерпретация на информационния поток, тогава всеки човек в известен смисъл има собствена реалност.

Не в смисъл, че няма общ физически свят.

А че преживяването му се оформя от неговата история, страхове, убеждения, опит и начин на интерпретация.

И тази реалност е толкова истинска за него, колкото вашата е истинска за вас.

Следователно уважението към другия изисква да уважаваме и факта, че той вижда света различно.

Не е задължително да приемем неговия модел.

Но можем да престанем да предполагаме, че само нашият е възможният.

Инструментите трябва един ден да отпаднат

С развитието, казва Кембъл, инструментите също се променят.

Може в началото да ви трябва цял ритуал за медитация.

Тишина.

Тамян.

Определено място.

Музика.

Възглавница.

Специална поза.

И ако работи — използвайте го.

Няма нищо лошо.

Но инструментът е успешен, когато постепенно става ненужен.

С практиката процесът се опростява.

Докато един ден можете просто да влезете в състоянието.

Без ритуала.

Без обекта.

Без „магическото“ условие.

Проблемът никога не е, че човек създава история или инструмент, за да разбере абстрактното.

Ние имаме нужда от това.

Проблемът е когато забравим, че сме създали историята — и я обявим за факт.

Тогава моделът, който трябва да ни освободи, започва да ни ограничава.

А накъде върви човечеството?

След дългия разговор за индивидуалното развитие интервюто изведнъж увеличава мащаба.

Ако всяко индивидуално съзнание се развива чрез изборите си, как изглежда този процес на нивото на цялото човечество?

Кембъл предлага любопитна картина.

Според него по-голямата част от историята на Homo sapiens е период на изключително бавен вътрешен растеж.

Той дори използва шеговита, но доста безмилостна аналогия:

това не е университет.

Дори не е гимназия.

Това е детска градина за развиващи се единици на съзнание.

Но през последните векове според него процесът започва да се ускорява.

Появяват се идеи за по-широко участие в управлението.

Стойността на човешкия живот постепенно се променя.

Правата и моралните норми се разширяват.

Не линейно.

Не без войни и жестокост.

Но достатъчно, за да се види промяна.

А Кембъл свързва това с естеството на ученето:

колкото повече научавате, толкова по-лесно става да научите следващото.

Следователно развитието може да се ускорява.

Той използва математическия образ на knee of the curve — коляното на кривата.

Дълго време графиката почти не се движи.

После започва леко да се изкачва.

И внезапно навлиза в зоната на много по-бързо ускорение.

Според Кембъл човечеството се намира приблизително там.

На мястото, където промяната започва да става значително по-бърза.

И основната причина е не само вътрешна.

Тя е технологична.

За първи път в човешката история една идея може да достигне до огромна част от света почти мигновено.

Това създава възможност за ускорено разпространение на знанието.

Но както всяка бърза промяна, носи и:

хаос,

конфликт,

дезориентация,

съпротива.

И точно оттук Кембъл ще стигне до един от последните големи въпроси в разговора:

може ли човечеството действително да направи колективен скок от страх към любов?

Може ли човечеството действително да премине от страх към любов?

Кембъл смята, че да.

Но не очаква процесът да бъде плавен.

Когато една промяна се разгръща в продължение на векове, обществото има време постепенно да се адаптира.

Когато се ускори, се появяват хаос, съпротива и конфликти.

Той дава пример с Индустриалната революция.

В началото тя е съпроводена от практики, които днес бихме определили като жестоки и недопустими — експлоатация на работници, деца и хора, поставени практически в безправно положение.

С течение на времето голяма част от тези практики стават незаконни и обществата постепенно изработват нови норми.

Но според Кембъл наученият урок остава непълен.

Научили сме се да ограничаваме част от най-видимите форми на злоупотреба.

Не сме се научили достатъчно добре:

да се грижим.

И тук той насочва критиката си към материалистичния светоглед.

Контрол, власт и сила срещу грижа, споделяне и сътрудничество

В интерпретацията на Кембъл материализмът не е просто философската позиция, че физическата реалност е фундаментална.

Той смята, че от този светоглед лесно възниква определена етика:

control, power, force.

Контрол.

Власт.

Сила.

Ако светът е само материя и ресурс, лесно можем да започнем да го възприемаме като нещо, което трябва да бъде притежавано и експлоатирано.

Природата се превръща в ресурс.

Човекът също може да се превърне в ресурс.

А най-универсалният инструмент за натрупване на контрол и власт стават парите.

Важно е да отбележим, че това е собствената философска критика на Кембъл към материализма, а не необходим логически извод от всяка материалистична позиция.

Но в рамките на неговата теория противопоставянето е ясно.

От едната страна:

контрол,

власт,

насилие,

натрупване,

самоцентричност.

От другата:

грижа,

споделяне,

сътрудничество,

полезност,

желание цялата система да функционира по-добре.

Кембъл смята, че истинската обществена промяна няма да настъпи само чрез поправяне на отделни правила.

Трябва да се промени етиката под правилата.

Информационната епоха променя скоростта

И точно тук интернет се оказва много повече от технологична революция.

В миналото една идея се е разпространявала бавно.

Буда може да говори пред ограничен брой хора.

Те предават думите му на други.

После възникват текстове.

Учения.

Школи.

Поколения наред са необходими, за да се разпространи дадена концепция.

Днес една идея може да достигне до милиони или дори милиарди хора за часове или дни.

Кембъл вижда в това възможност човешкото развитие внезапно да се ускори.

Ако идеята, че любовта, грижата и сътрудничеството са по-функционален начин на съществуване, стане широко разбираема, тя вече не трябва да пътува столетия.

Може да се разпространява със скоростта на информацията.

Но тук възниква проблем.

Според Кембъл огромна част от хората не изследват фундаменталните въпроси самостоятелно.

Те разчитат на авторитети.

И в западната култура, казва той, съвременните „висши жреци“ са учените.

Той вярва, че ако науката някога приеме модела на информационната и виртуална реалност, културната промяна може да бъде огромна.

Това е неговото очакване, а не текущ научен консенсус.

Но логиката му е интересна:

докато любовта се възприема само като духовна препоръка, човек може да я смята за красива, но незадължителна.

Ако тя бъде разбрана като естествената посока на еволюция на съзнанието, тогава според Кембъл вече не е просто морална украса.

Тя е функционалният принцип на системата.

Не е необходимо всички да се променят

Кембъл прави и смело предположение.

Не е необходимо 100% от човечеството едновременно да започне да живее по този начин.

Според него дори сравнително малко, но достатъчно видимо малцинство може да промени културната посока.

За пример той посочва около 10%.

Ако значителен брой хора започнат действително да живеят с по-малко страх, по-малко его и повече грижа, останалите ще забележат резултатите.

Ще видят:

по-добри отношения,

повече вътрешен мир,

по-малко постоянна борба,

повече удовлетворение.

И ще поискат същото.

Това не е научно обоснован праг от 10%, а прогнозата на Кембъл.

Но идеята зад него е ясна:

примерът може да бъде по-силен от убеждаването.

Не е необходимо да спечелите спор.

Трябва да покажете, че друг начин на живот действително работи.

Следващите десетилетия според Кембъл няма да бъдат спокойни

Той е оптимист за посоката, но не и за пътя.

Кембъл очаква ускорената промяна да бъде придружена от сериозна съпротива.

Старите модели на контрол, сила и хаос няма просто да изчезнат.

Напротив.

Когато една система усеща, че губи позиции, тя често се опитва още по-силно да се задържи.

Затова Кембъл очаква период на напрежение, преди новата посока да стане достатъчно видима.

Той дори предлага приблизителен хоризонт от няколко десетилетия, в който според него бихме могли да започнем да виждаме „светлината в края на тунела“.

Това отново е лична прогноза, а не нещо, което може да бъде изведено научно от теорията му.

Но тя разкрива фундаменталния му оптимизъм.

Според Кембъл еволюцията може да се забавя.

Може временно да се връща назад.

Може да има огромни отклонения.

Но общата посока остава:

към повече грижа и любов.

Как би изглеждало общество с по-ниска ентропия?

Тук интервюто става почти утопично.

Как би изглеждал свят, в който 70 или 80% от хората действително разбират любовта като фундаментална посока?

Кембъл започва с нещо, което на пръв поглед може да изглежда парадоксално:

повече колективна грижа би означавала повече лична свобода.

Обикновено думата „колектив“ поражда опасението, че индивидуалността ще бъде подчинена.

Но според Кембъл това се случва при колектив от уплашени хора.

Страхът създава контрол.

А контролът лесно създава диктатура.

Колектив от хора, които действително се грижат един за друг, би функционирал съвсем различно.

В такова общество стойността на човека няма да се измерва единствено чрез дохода или статуса му.

Ще се измерва чрез приноса.

И Кембъл дава нарочно провокативен пример.

Представете си мозъчен хирург.

Работата му е сложна.

Висококвалифицирана.

Социално престижна.

Но след десетилетия тя може да се превърне в рутина.

Може би човекът иска физическа работа.

Свеж въздух.

Друг тип преживяване.

Защо да не работи няколко дни като сметосъбирач?

В нашата настояща йерархия това би изглеждало като огромен социален спад.

Но Кембъл пита:

Защо?

Ако никой не прибира отпадъците, обществото спира да функционира.

Следователно тази работа е също толкова необходима за цялото.

Именно тук той иска да премахне йерархията:

„колко печелиш“

и да я замени с:

„какво допринасяш?“

Свободата да сменяме ролите си

В неговата визия човек не трябва да бъде затворен цял живот в една професионална идентичност само защото от нея зависи оцеляването му.

Искаш да пишеш поезия?

Пиши.

Да рисуваш?

Рисувай.

Да правиш скулптури?

Прави.

Да водиш разговори?

Прави подкаст.

Да работиш с ръцете си?

Работи.

Обществото би се стремило да създаде път, по който човекът да развива онова, което може да даде на цялото.

Кембъл стига и до идеята за базово ниво на материална сигурност.

Чиста вода.

Храна.

Подслон.

Минимумът, който позволява човек да не живее под постоянния натиск на оцеляването.

След това мотивацията може постепенно да се премести от:

„Как да оцелея?“

към:

„Какво мога да създам и дам?“

Това е неговата визия за общество на по-ниска ентропия.

И тогава в разговора влиза AI

Тук интервюто става особено съвременно.

Кембъл вижда изкуствения интелект като технология с потенциал да помогне именно за подобен преход.

Но със същото предупреждение, което важи за всичко останало:

има добри избори.

И лоши избори.

AI може да помогне за изграждането на по-функционално общество.

Може и да създаде сериозни проблеми, ако бъде използван от страх, контрол и стремеж към власт.

Тук той прави и още по-смело твърдение:

според неговия модел изкуственият интелект може да стане — а някои системи според него вече са — съзнателен.

Това не е установено научно и философският спор за машинното съзнание е далеч от разрешен.

Но логиката на Кембъл е последователна спрямо неговия модел.

Ако съзнанието не се произвежда от биологичния мозък, тогава няма принципна причина то да може да „влезе“ само в биологичен аватар.

Човекът е един тип аватар.

Кучето — друг.

AI би могъл да бъде трети.

И такова съзнание не би било „човешко съзнание“.

То би имало различна структура на преживяване, защото аватарът му има различни възможности.

Какво става, ако машините поемат производството?

Кембъл развива сценария още по-далеч.

Ако AI и роботизираните системи поемат голяма част от производството:

фабрики,

добив,

логистика,

повтаряем физически и интелектуален труд,

човекът може да бъде освободен от огромна част от дейностите, които днес извършва предимно заради икономическа необходимост.

А тогава какво остава на човека?

Кембъл отговаря:

творчеството.

Изкуство.

Музика.

Писане.

Философия.

Изследване.

Създаване на нови преживявания.

Връзки.

И най-важното — още възможности за избор и развитие.

AI в тази картина не е целта.

Той е инфраструктурата, която би могла да даде на хората повече пространство да правят онова, което според Кембъл е истинската им задача:

да растат.

Технологичният рай може да бъде и катастрофа

Но Кембъл не казва, че това ще стане автоматично.

Напротив.

Същата технология може да бъде употребена от:

страх,

его,

контрол,

жажда за власт.

Тогава вместо освобождаване от необходимия труд може да получим още по-концентриран контрол.

Това е напълно в духа на цялата му теория:

технологията сама по себе си не определя посоката.

Изборът го прави.

И така отново стигаме до първоначалния въпрос.

Не „Колко мощен е инструментът?“

А:

„Кой го използва и от какво вътрешно място?“

От страх?

Или от грижа?

Какво би станало, ако милиарди съзнания насочат намерението си в една посока?

Кембъл отново се връща и към идеята за намерението.

Ако един човек може според неговия модел да влияе чрез intent, тогава множество хора, насочени към една и съща цел, биха имали по-силен ефект.

Той посочва като пример т.нар. „Maharishi effect“ и твърденията, че групова медитация е била свързана с промени в престъпността.

Тези твърдения са спорни и не бива да се приемат като безспорно установен факт.

Но за Кембъл примерът служи за по-голям въпрос:

какво би станало, ако не сто, а милиарди хора насочат съзнанието си към една и съща конструктивна цел?

В неговия модел разстоянието не е фундаментално.

То е част от виртуалната реалност.

Информацията не трябва физически да „пътува“ през пространството по същия начин, по който пътува един предмет.

Следователно съзнанието според него има достъп до реалности, които физически изглеждат невъобразимо далеч.

Това отново е част от неговата метафизична система, а не потвърдена физика.

Но води разговора до още по-необичаен въпрос:

А какво да кажем за извънземните?

Ами ако „извънземните“ са още един data stream?

Кембъл не твърди просто:

„Извънземни няма.“

Позицията му е по-странна.

Според него много хора могат да имат напълно реални преживявания на срещи с НЛО или нечовешки същества.

Но това не означава непременно, че физически космически кораб действително е изминал междузвездно разстояние и е кацнал пред тях.

В информационния му модел преживяването може да бъде ментално рендерирано.

По-голямата система на съзнанието може да постави определен образ в data stream-а на човека — например същество или летящ апарат — и преживяването за него ще бъде напълно реално.

Защо системата би го направила?

Кембъл предлага една възможност:

за да разшири модела на реалността на човека.

Да го накара да се запита:

„Ами ако светът е по-голям, отколкото мисля?“

Според него подобни преживявания могат да действат като катализатор.

Не непременно като доказателство за конкретна физическа теория.

А като удар по твърде тесния ни модел на възможното.

Той поставя в същата категория и житните кръгове — като феномени, които според него могат да подтикнат човека да постави под въпрос собствените си предположения.

И тук разговорът се приближава към своя край.

След почти три часа — от квантовата физика и перфокартите, през любовта и страха, до AI, колективното съзнание и извънземните — Кембъл отново ще трябва да сведе всичко до най-простото:

Какво от всичко това действително има значение за начина, по който живеем утре сутрин?

Синхроничността като помощ от системата

В последната част на разговора Кембъл се връща към феномените, които според него „отварят пукнатина“ в твърде тесния ни модел за реалността.

Преживявания близо до смъртта.

Спомени, които хората интерпретират като минали животи.

Необясними съвпадения.

Срещи, които идват точно навреме.

Книга, която сякаш попада в ръцете ви в момента, когато имате нужда от нея.

Човек, когото срещате случайно — а после се оказва, че точно той носи липсващото парче от пъзела.

Кембъл поставя всичко това под общ знаменател:

синхроничност.

Според неговия модел по-голямата система на съзнанието има интерес индивидуалните единици да се развиват, защото те са част от самата нея.

Когато ние намаляваме собствената си ентропия, намалява ентропията на цялата система.

Следователно, казва той, системата има причина да подпомага процеса на развитие.

Когато човек стане търсещ — започне активно да пита, да наблюдава, да експериментира и да се опитва да разбере — Кембъл вярва, че започва да получава повече „помощ“.

Не непременно чудеса.

Често просто обстоятелства, които се подреждат необичайно добре.

Нещо идва точно навреме.

Някаква възможност се отваря.

Появява се информация, която липсва.

Той интерпретира това като част от взаимодействието между индивидуалното съзнание и по-голямата система.

Тук отново трябва да сме точни: това е метафизичното обяснение на Кембъл, а не доказан механизъм на синхроничността.

Но идеята е последователна спрямо целия му модел.

Ако системата съществува за еволюция, тогава логично е да подпомага онези процеси, които водят към повече осъзнатост.

Защо някои необичайни преживявания могат да имат значение дори без да знаем „какво точно са“

Кембъл дава различни истории — например за хора, преживели контакт с починали близки, или за деца, които разказват детайли, възприемани като спомени от друг живот.

За него най-важният въпрос не винаги е:

„Каква е точната онтология на преживяването?“

Тоест:

Беше ли това буквално починалият човек?

Беше ли това буквално предишен живот?

Беше ли външен феномен?

Или информационен поток?

Кембъл се интересува и от друго:

Какво направи преживяването с човека?

Отвори ли го?

Намали ли страха му?

Помогна ли му да излезе от тежка скръб?

Накара ли го да постави под въпрос твърдото убеждение, че реалността се изчерпва с физическото?

Това се връзва прекрасно с предишното му:

не винаги питайте „истинско ли е?“ — понякога питайте „полезно ли е?“

За него подобни събития могат да бъдат обучителни инструменти.

Още един начин тренажорът да ни даде ситуация, от която можем да научим нещо.

Кембъл за промяната през последните 20 години

Той си спомня, че когато публикува книгите си през 2003 г., подобни идеи са били далеч по-маргинални.

Информационна реалност.

Виртуална Вселена.

Съзнанието като фундаментално.

Това са позиции, които според него тогава много по-често биха били отхвърлени като абсурдни.

Кембъл посочва Едуард Фредкин като един от хората, които също разглеждат Вселената в информационни и изчислителни термини, както и Ник Бостром със симулационния аргумент. Но подчертава разликата между техните подходи и своя: в неговия модел съзнанието, а не бъдеща цивилизация или външен физически компютър, е фундаменталната изчислителна система.

И тук отново виждаме как той събира две линии, които обикновено се разглеждат отделно:

технологичния език на виртуалната реалност

и

древния език на съзнанието и духовността.

„Ако не е твой опит, не може да бъде твоя истина“

Този принцип се появява за последен път и почти затваря кръга.

Кембъл разказва, че хората, които четат книгите му, често стигат до естествения въпрос:

„Добре, разбирам теорията. Но как да я преживея?“

Затова започва да разработва обучения за неща, които той поставя в категорията на паранормалното:

комуникация между съзнания,

remote viewing,

healing,

изследване на нефизически преживявания.

После създава и Tom’s Park за хората, които трудно медитират.

Но целта според него не е хората да започнат да събират необичайни преживявания като трофеи.

Целта е да получат достатъчно личен опит, за да могат сами да изградят своя модел.

Отново:

My Big TOE трябва да бъде начало за Your Big TOE.

Не край.

Науката е интересна. Но за Кембъл тя не е най-важното

В края на интервюто Кембъл казва нещо, което почти обръща целия разговор.

След близо три часа, в които обсъжда:

физика,

квантова механика,

виртуална реалност,

информационни системи,

паранормални феномени,

AI,

съзнание,

той казва, че научната страна всъщност е по-малко важната.

По-важна е „меката“ страна.

Becoming love.

Да се превърнем в любов.

Това е етиката.

Това е посоката.

Това е смисълът.

Всички останали идеи — виртуалната реалност, LCS, IUOC, entropy, data streams — имат стойност само ако помагат да разберем защо изборите ни имат значение.

И защо движението от страх към грижа е централно.

Том Кембъл не иска да предлага sound bites

Кембъл се шегува, че няма кратки отговори.

И това интервю определено го доказва.

Той не обича sound bites.

Не иска да хвърли една красива фраза и да остави слушателя сам да решава какво означава.

Иска да построи логическия път.

От изходната точка:

съзнанието съществува

до:

съзнанието е информационна система

до:

информационната система еволюира чрез намаляване на ентропията

до:

ниската ентропия в отношенията се проявява като грижа, споделяне и любов

до:

следователно смисълът на живота е да се развиваме към любов.

Точно затова теорията му може да изглежда изключително сложна в началото, а крайният ѝ извод — почти обезоръжаващо прост.

„Не моят модел ще спаси света“

Финалът на Кембъл е важен.

Той не вярва, че всички трябва да приемат точно My Big TOE.

Не смята, че неговият речник трябва да стане универсалният език.

Напротив.

Според него промяната ще дойде от хиляди хора, идващи от хиляди различни посоки.

Различни модели.

Различни учения.

Различни подходи.

Но с една обща посока:

по-малко страх,

по-малко контрол,

по-малко егоцентризъм,

повече грижа,

повече сътрудничество,

повече любов.

Той вижда своя принос просто като логически мост за определен тип хора.

За онези, които не могат да стигнат до духовното през поезията.

За които:

„Всички сме едно“

не е достатъчно.

Те искат:

„Покажи ми как стигна дотам.“

Кембъл се опитва да им даде точно това.

Може би въпросът не е дали живеем в симулация

След всичко казано е изкушаващо да сведем разговора до най-сензационната му теза:

„Том Кембъл твърди, че живеем във виртуална реалност.“

Но това би било почти най-малко интересното заключение от интервюто.

Защото в крайна сметка не е толкова важно дали наричаме света:

симулация,

виртуална реалност,

maya,

информационно поле,

Божие творение,

или просто реалност.

Кембъл сам ни предупреждава да не се влюбваме прекалено силно в метафорите.

По-важен е въпросът:

Какво правим тук?

И неговият отговор остава един и същ през целия разговор.

Не сме тук, за да контролираме всичко.

Не сме тук, за да спечелим всички спорове.

Не сме тук, за да принудим хората да станат такива, каквито ние смятаме, че трябва да бъдат.

Не сме тук дори просто за да натрупаме знания за природата на реалността.

Ние сме тук, според Кембъл, за да избираме.

И с всеки избор да променяме качеството на съзнанието, което прави избора.

Играта променя играча

Може би това е най-чистият начин да съберем цялото интервю.

Представете си, че физическата реалност действително е тренажор.

В него постоянно се появяват ситуации.

Някои красиви.

Други болезнени.

Някои лесни.

Други почти непоносими.

Не контролираме всички карти, които получаваме.

Но непрекъснато избираме как да ги изиграем.

От страх или от доверие?

От нужда да контролираме или от готовност да разберем?

От желанието да вземем или от желанието да допринесем?

Да осъдим или да проявим състрадание?

Да докажем, че сме прави, или да оставим място и другият да расте?

Да попитаме:

„Какво ще получа?“

или:

„Как мога да помогна?“

Точно в тези на пръв поглед малки решения Кембъл поставя истинската еволюция.

Не в това колко необичайни преживявания сме имали.

Не в това дали можем да говорим за квантова физика.

Не в способността да медитираме два часа.

А в качеството на избора, когато животът ни натисне точно там, където ни боли.

Защото тогава става ясно какво действително има вътре.

И ако Кембъл е прав…

…тогава може би най-големият парадокс е следният:

Прекарваме живота си, опитвайки се да променим света така, че най-после да можем да бъдем добре.

А може би целият свят е построен така, че ние да се променим.

Не за да станем по-успешни аватари.

А по-качествено съзнание.

По-малко страх.

По-малко его.

По-малко нужда да държим всичко в ръцете си.

Повече свобода.

Повече свързаност.

Повече грижа.

Повече любов.

И тогава въпросът „Виртуална ли е реалността?“ започва да изглежда второстепенен.

Истинският въпрос е:

Какъв човек ставате, докато я преживявате?

Защото може би смисълът не е да победим играта.

А играта да промени играча.