Има ситуации, в които – за да намерим решение на труден проблем, сме сме опитали буквално всичко, за което сме се сетили!
Разговаряли сме. Анализирали сме. Търсили сме експерти. Опитвали сме различни стратегии. Борили сме се. Отстъпвали сме. Чакали сме. Опитвали сме отново.
И въпреки това проблемът остава нерешен!
Именно от тази перспектива започва една от лекциите на д-р Джо Диспенза, посветена на съзнанието, промяната и връзката между мислите, емоциите и начина, по който преживяваме реалността.
Неговият въпрос е провокативен:
Какво правим, когато всички познати решения не работят?
Отговорът му е: ако не знаем решението, трябва да сме готови да влезем в неизвестното.
Не просто да измислим още един вариант в рамките на същия модел, а да допуснем, че решение може да съществува извън начина, по който досега сме гледали на проблема.
Тук се появява метафората за „кутията“.
Кутията е реалността, в която проблемът съществува. Но тя не включва само външните обстоятелства. В нея са и нашите мисли за проблема, емоциите, които той предизвиква, автоматичните ни реакции, поведението ни и очакванията ни какво ще се случи.
Според Диспенза, ако всеки ден мислим, чувстваме и реагираме по един и същи начин, ние продължаваме да бъдем част от същата „кутия“.
Затова промяната не започва с въпроса:
„Как да променя ситуацията?“
а с друг:
„Кой съм аз вътре в тази ситуация?“
Мозъкът като архив на миналото
Диспенза започва от една проста идея: мозъкът съдържа запис на огромна част от това, което сме научили и преживели.
Спомените са свързани с хора, места, предмети, ситуации и периоди от живота ни.
Но споменът рядко е само информация.
Той има и емоционален компонент.
Можем например да си спомним разговор отпреди пет години и само за секунди отново да изпитаме гняв, страх, вина, унижение или тъга.
Събитието се е случило отдавна.
Но тялото реагира на мисълта за него.
В рамката на Диспенза:
мислите са езикът на мозъка, а чувствата са езикът на тялото.
Комбинацията между начина, по който мислим, и начина, по който се чувстваме, създава нашето състояние на съществуване – state of being.
И тук започва проблемът.
Ако сутрин се събудим и веднага започнем да мислим за проблемите си, ние активираме спомени.
Спомените активират свързаните с тях емоции.
Тялото отново влиза в познатото състояние.
Така новият ден започва с биологията на вчерашния. И вместо да създаваме ново бъдеще, ние живеем в миналото.
Когато мисълта възпроизвежда преживяването
Силно емоционалните преживявания обикновено се запомнят по-добре.
Когато дадено събитие предизвика значителна промяна във вътрешното ни състояние, вниманието се насочва към причината за тази промяна.
Запомняме:
кой беше там;
какво каза;
къде се намирахме;
какво се случи;
как се почувствахме.
След това можем да преживяваме събитието многократно в съзнанието си.
И тук Диспенза поставя акцента върху повторението.
Всеки път, когато мислим за събитието, активираме част от свързаната с него невронна мрежа. Ако едновременно с това възпроизвеждаме и емоцията, споменът става не просто история за миналото, а преживяно отново вътрешно състояние.
Получава се цикъл:
спомен → мисъл → емоция → нова мисъл, съответстваща на емоцията → още от същата емоция.
Например:
„Никога няма да се справя.“
↓
чувство на безсилие
↓
мисли, съответстващи на безсилието
↓
„Винаги при мен става така.“
↓
още по-силно безсилие.
Така мислите променят чувствата, а чувствата започват да определя мисленето.
Когато тялото „научи“ миналото
Това е една от централните идеи в модела на Диспенза.
Ако една емоция се възпроизвежда достатъчно често, тя постепенно се превръща в познато телесно състояние.
Човек може толкова дълго да живее в тревожност, вина, негодувание, страх или безсилие, че в определен момент вече да не ги възприема като временна реакция.
Те започват да изглеждат като част от него:
„Аз съм такъв.“
Но има разлика между:
„В момента изпитвам тревожност“
и
„Аз съм тревожен човек.“
В първия случай говорим за състояние.
Във втория то вече е включено в идентичността.
И ако дадено емоционално състояние се е превърнало в част от идентичността, промяната му може да се усеща необичайно, неудобно и дори „неправилно“.
„Не се чувствам ОК“ или просто ми е различно?
Това е един от най-силните моменти в лекцията.
Когато човек реши да направи различен избор, той напуска познатия модел.
Но ако тялото е свикнало със старото емоционално състояние, новият избор може да създаде дискомфорт.
И тогава започва вътрешният диалог:
„Не съм сигурен.“
„Може би правя грешка.“
„Това няма да стане.“
„По-добре да се върна.“
„Не е подходящият момент.“
Според Диспенза точно тук хората често объркват познатото с правилното.
Връщаме се към старото и казваме:
„Така се чувствам по-добре.“
Но понякога по-точното описание би било:
„Така се чувствам в свои води (познати).“
Това е съществена разлика.
Мисъл → избор → поведение → преживяване → емоция
Диспенза описва своеобразна верига:
мисъл → избор → поведение → преживяване → емоция.
След това емоцията влияе върху следващата мисъл и кръгът се затваря.
Ако повторим този процес достатъчно пъти, получаваме автоматизъм.
Например:
Мисъл: „Този човек никога няма да ме разбере.“
Избор: решавам предварително да се защитавам.
Поведение: говоря рязко или дистанцирано.
Преживяване: разговорът се превръща в конфликт.
Емоция: гняв, разочарование.
Заключение: „Знаех си, че няма да ме разбере.“
С други думи, преживяването може да започне да потвърждава предварително съществуващата вътрешна карта.
И така идентичността се самоподдържа.
Personality creates Personal Reality
Една от най-популярните формулировки на Диспенза е:
Your personality creates your personal reality.
Играта на думи на английски е по-силна: personality → personal reality.
Под „personality“ той разбира най-вече три компонента:
как мислим + как действаме + как чувстваме.
Следователно, ако всеки ден мислим по същия начин, действаме по същия начин и изпитваме същите емоции, логично е да възпроизвеждаме сходни модели.
Тук той задава важен въпрос:
Можем ли да създадем нова personal reality със старата personality?
Според него – не.
Новата реалност предполага поне до известна степен нов начин на мислене, чувстване и действие.
Когато средата започне да ни „казва“ кои сме
Представете си сутринта.
Събуждате се в същото легло.
Виждате същия човек.
Посягате към същия телефон.
Влизате в същата кухня.
Пиете същото кафе.
Пътувате по същия маршрут.
Срещате същите хора.
Влизате в същия офис.
Всеки елемент от средата е свързан с определени асоциации и навици.
Така средата постоянно напомня на мозъка за познатата идентичност.
Определен човек може автоматично да активира раздразнение.
Определено място – тревожност.
Определен имейл – напрежение.
Определена тема – защитно поведение.
В този смисъл външната среда може да се превърне в огромна система от сигнали, които задействат автоматизирани вътрешни реакции.
Къде остава свободният избор?
Ако реакцията е напълно автоматична, пространството между стимула и реакцията става много малко.
И точно там Диспенза поставя осъзнаването.
Промяната започва, когато човек започне да наблюдава собствената си програма.
„Ето я тази мисъл.“
„Ето го това усещане.“
„Ето ме отново как се защитавам.“
„Ето го импулса да изпратя този ядосан отговор.“
Това е моментът, в който човек вече не е напълно погълнат от реакцията.
Той я наблюдава.
А това създава възможност да не я изпълни.
Защо промяната често е толкова неприятна?
Защото новото по дефиниция е непознато.
Познатото може да е болезнено, но е предвидимо.
Непознатото може да съдържа възможност, но съдържа и несигурност.
Затова човек може съзнателно да казва:
„Искам промяна.“
а несъзнателно да избира:
„Искам познатото.“
Това обяснява защо не е достатъчно само интелектуално да разберем какво трябва да променим.
Трябва да успеем да понесем периода, в който вече не искаме старото вече, но все още не се чувстваме комфортно в новото.
Стресът: когато цялото внимание се насочи към проблема
Следващият голям пласт в лекцията е стресът.
При възприета заплаха организмът мобилизира ресурси за действие. Вниманието се насочва към това, което може да представлява опасност.
Това има очевиден еволюционен смисъл.
Ако срещу вас има реална заплаха, не е моментът да съзерцавате безкрайните възможности на живота.
Трябва да реагирате.
Проблемът възниква, когато подобно състояние стане хронично.
Тогава вниманието постоянно прескача:
човекът;
проблемът;
парите;
имейлът;
диагнозата;
срокът;
конфликтът;
работата;
следващият риск.
Съзнанието се стеснява около това, което трябва да бъде контролирано.
Защо под стрес си представяме най-лошото?
Диспенза обръща внимание на интересен парадокс.
Когато сме в режим на оцеляване, мозъкът естествено се интересува от опасността.
Следователно от множество възможни бъдещи сценарии ние по-лесно избираме:
най-лошия.
После започваме да го репетираме мислено.
„Ами ако стане това?“
„Ами ако той откаже?“
„Ами ако се проваля?“
„Ами ако резултатите са лоши?“
„Ами ако загубя всичко?“
Събитието не се е случило.
Но емоционалната реакция вече е започнала.
И ако правим това всеки ден, прекарваме реалното настояще в емоциите на въображаемо бъдеще.
Къде поставяме вниманието си?
Една от основните формули на Диспенза е:
Where you place your attention is where you place your energy.
Където насочваш вниманието си, натам насочваш енергията си.
В психологически смисъл това може да се разбере много практично.
Ако в продължение на часове вниманието ни е приковано към определен конфликт, конфликтът заема огромна част от психичното ни пространство.
Човекът, с когото сме в конфликт, може дори да не е в стаята.
Но ние разговаряме с него в главата си.
Спорим.
Защитаваме се.
Представяме си следващата среща.
Възпроизвеждаме миналата.
Физически човекът отсъства.
Психологически е постоянно с нас.
Как се прекъсва това?
Според Диспенза първата задача не е веднага да намерим решение.
Първата задача е да успеем да оттеглим вниманието си от познатия проблем.
Това е причината голяма част от неговите медитации да работят с пространството.
Вместо:
„това тяло“;
„този човек“;
„този проблем“;
„този предмет“;
„това място“;
вниманието се разширява към самото пространство.
Пространството около тялото.
Пред тялото.
Зад него.
Отстрани.
Безкрайното пространство.
От тесен към широк фокус
При стрес вниманието е тясно и силно фокусирано.
Диспенза използва противоположна стратегия: open focus – разширен фокус.
Не се концентрираме върху един предмет.
Опитваме се да усетим пространството, в което предметите съществуват.
Това постепенно измества вниманието от съдържанието на мислите.
В неговата система именно тук човек започва да преминава от силно активирано аналитично състояние към по-спокойни мозъчни ритми.
Диспенза говори за преход от high beta към по-спокойна beta, а след това към alpha и понякога theta.
По-широката практическа идея е ясна:
за да прекъснем автоматичната програма, трябва временно да престанем непрекъснато да я захранваме с внимание.
„Никой, нищо, никъде, в никое време“
Тук започва характерният език на Диспенза.
Той приканва участниците временно да се освободят от идентификацията със:
тялото;
името;
ролята;
професията;
отношенията;
вещите;
мястото;
миналото;
очакваното бъдеще.
И описва това като:
nobody, no one, no thing, nowhere, no time.
Идеята не е човек буквално да престане да съществува.
Целта на практиката е за известно време вниманието да не бъде организирано около обичайната автобиографична идентичност.
Защото ако проблемът е част от познатата идентичност, тогава, за да си представим реалност без него, трябва поне временно да престанем да мислим единствено през тази идентичност.
Къде започва „квантовият“ модел на Диспенза?
Тук е необходимо важно уточнение.
Диспенза използва понятия като:
quantum field;
unified field;
zero-point field;
wave function;
non-locality;
frequency;
energy;
dimensions.
Част от тези понятия действително съществуват във физиката. Но връзката, която той изгражда между тях и човешките мисли, емоции и създаването на житейски събития, не представлява установено следствие от квантовата механика.
Затова е полезно да разделим две нива.
На първото имаме напълно разбираема психологическа идея:
ако непрекъснато мислим, чувстваме и действаме според миналото, намаляваме вероятността да създадем различно поведение и различни резултати.
На второто е специфичният модел на Диспенза:
различните потенциални реалности съществуват като честоти в квантовото поле и човек може да се „настрои“ към тях чрез промяна на състоянието на съзнанието.
Какво е „кутията“?
Сега стигаме до практическата сърцевина на лекцията.
Помислете за проблем, за който не намирате решение.
Диспенза предлага да му дадем име.
Например:
„кутията на конфликта“;
„кутията на парите“;
„кутията на работата“;
„кутията на болката“;
„кутията на страха“.
Нарисувайте квадрат или куб.
А вътре нарисувайте себе си.
Това е настоящата реалност.
Но сега започва истинската работа.
Кутия №1: Какъв човек съм аз вътре в проблема?
Запишете три категории.
1. Какво чувствам?
Например:
страх;
гняв;
безсилие;
негодувание;
ревност;
несигурност;
вина;
разочарование;
нетърпение;
чувство, че съм в капан.
Не описвайте как трябва да се чувствате.
Опишете как действително се чувствате.
2. Какво мисля?
Например:
„Това никога няма да се промени.“
„Няма изход.“
„Този човек е виновен.“
„Не мога повече.“
„Защо винаги на мен?“
„Няма как да стане.“
„Твърде трудно е.“
Това са мислите, които според модела на Диспенза са част от „честотата“ на старата кутия.
Но дори без квантовата терминология те имат практическо значение: това е когнитивният модел, през който интерпретираме ситуацията.
3. Как действам?
Представете си, че камера ви следва цял ден.
Какво би записала?
Когато се активира проблемът:
натискате ли;
бързате ли;
контролирате ли;
оплаквате ли се;
отдръпвате ли се;
атакувате ли;
обвинявате ли;
защитавате ли се;
проверявате ли непрекъснато;
говорите ли за проблема с всеки;
повтаряте ли една и съща история?
Това е програмата в действие.
Важното прозрение: кутията не е само проблемът
Това е може би най-ценният практически извод от цялата лекция.
Да предположим, че проблемът е конфликт с определен човек.
Лесно е да мислим:
„Той е проблемът.“
Но Диспенза предлага друго:
ако аз всеки ден реагирам с един и същи гняв, обвинение, страх или негодувание, тогава и моето състояние е част от системата, която поддържа отношенията такива, каквито са.
Това не означава, че другият човек няма отговорност.
Не означава и че можем с мисъл да контролираме поведението му.
Означава, че можем да престанем автоматично да предоставяме собствената си част от стария модел.
Кутия №2: Ами ако проблемът вече е разрешен?
Сега нарисувайте втора кутия.
Но този път нарисувайте себе си извън старата кутия.
И си задайте въпроса:
Как бих се чувствал, ако този проблем вече беше разрешен?
Това е ключов момент.
Не:
„Как точно ще се разреши?“
Не:
„Кой ще направи първата крачка?“
Не:
„Колко пари ще получа?“
Не:
„Какво точно ще ми кажат?“
А:
Какво е вътрешното ми състояние след разрешаването?
Диспенза дава няколко примера:
relief – облекчение;
freedom – свобода;
joy – радост;
gratitude – благодарност.
Тук се обръща обичайната логика.
Обикновено казваме:
събитието → емоцията.
„Когато се случи, ще се успокоя.“
„Когато получа парите, ще почувствам изобилие.“
„Когато оздравея, ще бъда благодарен.“
„Когато проблемът приключи, ще почувствам облекчение.“
Диспенза предлага обратна тренировка:
емоцията преди събитието.
Защо облекчението е толкова интересно?
В лекцията самият Диспенза казва, че за него една от най-важните емоции е relief – облекчение.
И това има интересна психологическа логика.
Ако проблемът, който носите от месеци, внезапно бъде разрешен, какво вероятно ще почувствате първо?
Не непременно екстаз.
Може просто да бъде:
„Свърши.“
Раменете падат.
Дишането се променя.
Вътрешното напрежение изчезва.
Няма повече какво да решавате.
Именно това състояние човек се опитва да репетира.
Не насилена позитивност.
А телесното усещане:
„Вече съм отвъд това.“
Но има едно условие
Можем да медитираме сутрин и да изпитаме прекрасно състояние.
След това отваряме телефона.
Виждаме името на човека.
И за три секунди:
гняв;
страх;
обвинение;
напрежение;
старият вътрешен монолог.
Според Диспенза в този момент сме се върнали в старата кутия.
И тук неговата практика става много по-интересна от обикновена визуализация.
Истинската тренировка започва след медитацията.
Можеш ли да срещнеш стария стимул без старата реакция?
Това е изпитът.
Същият човек.
Същият имейл.
Същият проблем.
Същата несигурност.
Но различна вътрешна реакция.
Не става дума за потискане на емоцията или преструвка.
Става дума да я забележим достатъчно рано, за да не позволим тя автоматично да произведе:
същата мисъл;
същия избор;
същото поведение;
същото преживяване.
Точно тук се прекъсва веригата.
Сърцето и „elevated emotions“
В практиката Диспенза поставя особено значение върху сърдечната област.
Той противопоставя емоции като:
страх;
гняв;
вина;
срам;
негодувание;
ревност;
завист;
съперничество
на състояния като:
благодарност;
признателност;
грижа;
доброта;
любов;
радост;
свобода;
облекчение.
Той ги нарича elevated emotions – възвишени или повишени емоционални състояния.
В неговата система те имат по-висока „честота“.
Научно по-предпазливият начин да го кажем е, че различните емоционални състояния са свързани с различни модели на автономна регулация, внимание, когнитивна оценка и поведение.
Това само по себе си е достатъчно важно.
Защото човек в състояние на страх възприема света различно от човек в състояние на спокойствие.
Не чакай бъдещето, за да почувстваш бъдещето
Тук стигаме до същината.
Ако чакаме външното събитие да произведе желаното вътрешно състояние, оставаме зависими от средата.
„Ще бъда спокоен, когато…“
„Ще бъда щастлив, когато…“
„Ще бъда благодарен, когато…“
Практиката на Диспенза обръща това:
можеш ли да започнеш да репетираш състоянието сега?
Това не гарантира магически определен външен резултат.
Но със сигурност променя човека, който ще посрещне следващото събитие.
А това може да промени:
какво забелязва;
какво избира;
как говори;
как реагира;
какви решения взема;
какви възможности разпознава.
„Бъдещото аз“ трябва да престане да бъде само идея
Една мисъл сама по себе си лесно остава абстракция.
„Искам да бъда свободен.“
„Искам да бъда спокоен.“
„Искам проблемът да приключи.“
Но как се усеща това?
Как диша човекът, за когото проблемът вече е приключил?
Как стои?
Какво е напрежението в лицето му?
Как реагира?
Какво вече не прави?
Какво вече не проверява?
Какво вече не се опитва да контролира?
Тук визуализацията се превръща в репетиция на идентичност.
От „трябва да реша проблема“ към „трябва да престана да бъда старото си аз в проблема“
Това е най-силният практически обрат в концепцията.
Първоначалният въпрос е:
Как да реша проблема?
Но след цялата лекция той се променя:
Кои мисли, чувства и поведения в мен принадлежат на реалността, от която искам да изляза?
И:
Какъв човек бих бил, ако вече не живеех в нея?
Това вече е много по-различна задача.
Практическо упражнение: двете кутии
Преди медитацията вземете лист.
КУТИЯ 1 – СТАРАТА РЕАЛНОСТ
Напишете име на проблема.
Нарисувайте кутия и себе си вътре.
След това запишете:
Моите автоматични мисли
Поне три.
Моите автоматични емоции
Поне три или четири.
Моето автоматично поведение
Какво правя, когато проблемът ме активира?
Това е картата на старата програма.
Не я използвайте, за да се обвинявате.
Използвайте я, за да я разпознавате.
КУТИЯ 2 – РЕАЛНОСТТА СЛЕД ПРОБЛЕМА
Нарисувайте втора кутия.
Представете си, че вече сте отвъд първата.
Не описвайте механизма.
Не решавайте как точно е станало.
Запишете само:
Как се чувствам?
Облекчение?
Свобода?
Радост?
Благодарност?
Спокойствие?
Лекота?
Сигурност?
Изберете няколко, но намерете едно основно състояние, което можете действително да почувствате.
То ще бъде центърът на медитацията.
Медитация „Извън кутията“
Следващият текст е авторска българска адаптация на последователността и принципите, представени в лекцията на Джо Диспенза. Той не е дословен превод на оригиналната водена медитация.
Седнете удобно.
Изправете гърба, без да го напрягате.
Затворете очи.
Поемете бавно въздух.
И издишайте.
Още веднъж.
Вдишайте спокойно.
И нека с издишването тялото да се отпусне.
Усетете тежестта му.
Усетете местата, в които се допира до стола или пода.
Отпуснете лицето.
Челюстта.
Раменете.
Ръцете.
Корема.
Краката.
Не е необходимо да правите нищо.
Само бъдете тук.
Разширете вниманието
Сега постепенно отместете фокуса от тялото към пространството пред вас.
Не към предмет.
Към самото пространство.
Колко далеч може да се разшири вниманието ви?
Усетете пространството отляво.
После отдясно.
Без да движите очите.
Просто го осъзнайте.
Сега почувствайте пространството зад вас.
Не е необходимо да го виждате.
Достатъчно е да знаете, че е там.
Разширете вниманието – обхванете:
Пространство отпред.
Пространство отзад.
Пространство отляво.
Пространство отдясно.
Над вас.
Под вас.
И постепенно усещането за границите на тялото няма да има значение.
Оставете идентичността за момент
За няколко минути не е необходимо да бъдете своето име.
Не е необходимо да бъдете професията си.
Не сте ролите си.
Не сте проблемите си.
Не сте вещите си.
Не сте графикът си.
Не сте вчерашният разговор.
Не сте утрешната среща.
Не е необходимо да решавате нищо.
Позволете си просто да бъдете осъзнаване в пространството.
Без задача.
Без история.
Без необходимост да знаете какво ще стане след това.
Пространството на неизвестното
Представете си безкрайно тъмно пространство.
Не като нещо страшно.
Като пространство, което все още не е изпълнено с познатите форми на живота ви.
Останете в него.
Всеки път, когато умът ви върне към проблема, забележете това.
И отново разширете вниманието.
Не се борете с мисълта.
Не я следвайте.
Позволете ѝ да отмине.
И отново усетете пространството.
Още малко.
Още по-широко.
Докато за кратко престанете да бъдете човекът, който трябва непрекъснато да решава този проблем.
Спомнете си втората кутия
Сега си припомнете втората кутия.
Не мислете как сте стигнали там.
Не изграждайте сценарий.
Не определяйте кой какво е направил.
Само приемете за момент:
Това вече е приключило.
Проблемът е зад вас.
Няма какво повече да доказвате.
Няма какво да контролирате.
Няма какво да чакате.
Вие сте от другата страна.
Как се чувствате?
Намерете емоцията
Може би е облекчение.
Почувствайте го.
Как се усеща облекчението в тялото?
Може би гърдите се отпускат.
Може би дишането става по-дълбоко.
Може би лицето омеква.
Може би просто възниква вътрешното:
„Свърши.“
Останете там.
Или може би вашето състояние е свобода.
Как се чувства свободата?
Или благодарност.
Радост.
Спокойствие.
Лекота.
Не назовавайте само думата.
Намерете усещането.
Не гледайте бъдещето – бъдете в него
За няколко минути престанете да мислите за това като за нещо, което предстои.
Представете си, че това е настоящето.
Не:
„Един ден ще бъда свободен.“
А:
„Това е чувството на свободата сега.“
Не:
„Ще почувствам облекчение, когато приключи.“
А:
„Познавам облекчението сега.“
Позволете на тялото да запомни това състояние.
Срещнете бъдещото си аз
Представете си версията на себе си, която вече живее отвъд старата кутия.
Не е необходимо да виждате подробно лице, място или сцена.
Почувствайте този човек.
Какво вече не носи?
На какво вече не реагира?
Какво не се опитва да контролира?
Какво знае?
Как диша?
Как стои?
Как се чувства?
Сега постепенно намалете дистанцията между вас и него.
Не го наблюдавайте като някого далеч в бъдещето.
Позволете си да почувствате:
това съм аз.
Свържете двете версии
Вниманието ви е тук.
Тялото ви е тук.
А състоянието, което избрахте, също е тук.
Позволете им да се срещнат.
Не е необходимо да привличате нещо със сила.
Не е необходимо да насилвате преживяването.
Просто останете в състоянието.
Дишайте като човека, който вече е отвъд проблема.
Почувствайте като него.
За момент бъдете него.
Нека бъдещето престане да бъде само мисловна картина.
Нека стане вътрешно преживяване в настоящето.
Запомнете чувството
Това е важната част.
Запомнете го.
Не думата.
Чувството.
Как се усеща облекчението?
Как се усеща свободата?
Как се усеща спокойствието?
Как се усеща благодарността?
Останете още малко.
Позволете на тялото да се запознае с това състояние.
То ще ви трябва, когато отворите очи.
Връщане
Сега постепенно отново усетете тялото.
Ръцете.
Краката.
Дишането.
Стаята.
Звуците около вас.
Но преди да отворите очи, вземете решение:
Когато срещна стария стимул, ще разпозная старата реакция, преди тя да ме върне автоматично в старата кутия.
Поемете въздух.
Издишайте.
И когато сте готови, отворете очи.
След медитацията започва истинската практика
Най-важният момент може да настъпи пет минути по-късно.
Или след два часа.
Телефонът звъни.
Пристига имейлът.
Човекът казва познатата реплика.
Случва се нещо, което обикновено активира старата програма.
И тялото моментално предлага старото състояние.
Точно тогава си спомнете:
Кутия №1.
Разпознайте мисълта.
Разпознайте емоцията.
Разпознайте поведението.
И не е необходимо да ги следвате.
Спомнете си:
Кутия №2.
Как се чувства човекът, който вече е отвъд това?
Това е практиката.
Не става дума да отричаме реалността
Тази концепция лесно може да бъде разбрана погрешно.
Да не реагираш автоматично не означава:
да търпиш насилие;
да игнорираш медицински проблем;
да не предприемаш юридически действия;
да не поставяш граници;
да не водиш трудни разговори;
да не вземаш решения;
да чакаш „квантовото поле“ да свърши работата вместо теб.
Напротив.
Можеш да предприемеш същото необходимо действие, но от различно вътрешно състояние.
Има огромна разлика между действие от:
паника
и действие от яснота;
между действие от:
отмъщение
и действие от граница;
между действие от:
безсилие
и действие от спокойна решителност.
Може би точно това е истинското „излизане от кутията“
Независимо дали приемаме квантовата интерпретация на Диспенза буквално, метафорично или изобщо не я приемаме, в основата на тази практика има много силен въпрос:
Можем ли да престанем да бъдем психологически организирани около проблема, преди самият проблем да е изчезнал?
Защото понякога дадена ситуация може да продължава месеци.
Но това не означава, че тя трябва да притежава съзнанието ни през всеки един от тези дни.
Можем да действаме.
Да преговаряме.
Да търсим решение.
Да поставяме граници.
Да чакаме отговор.
И въпреки това да престанем да репетираме проблема по 200 пъти на ден.
Може би това е първото истинско излизане от кутията.
Не моментът, в който външният свят най-накрая се променя.
А моментът, в който старият свят престава автоматично да определя кой сме ние вътре в него.
