Има изречения, с които жените свикват твърде рано. „Нормално е да те боли.“ „Ще ти мине.“ „Сега нямам време да се занимавам със себе си.“
Понякога ги чуваме от другите. Постепенно започваме да си ги казваме сами. Продължаваме с работата, семейството и задачите, докато собственото ни състояние остава някъде между тях — забелязано, но отложено.
Ваня Стойчева познава това от личен опит. На „Здравелетие“, проведено на 7–8 ноември 2026 г. в София, тя представи „Айсбергът на женското здраве“ — лекция, която започна с историята ѝ с ендометриозата и постепенно се превърна в разговор за ежедневните условия, в които се грижим за себе си.
Ваня говори като човек, преминал през болка, операция и репродуктивни затруднения. Нейната перспектива е лична: какво я е накарало да промени отношението си към здравето и как е намерила начин тази промяна да присъства в истинския ѝ живот.
От първата диагноза до повратната точка
На 17 години Ваня получава диагноза киста на яйчника. Следват години с оплаквания, а по-късно се появява и предположение за ендометриоза.
По думите ѝ заболяването е потвърдено, когато е на 32 години. Тогава преминава през тежка операция във Виена. В разказа ѝ присъстват и няколко години трудности със забременяването.
Този период променя посоката на вниманието ѝ. След преживяното тя решава, че грижата за здравето трябва да получи по-ясно място в ежедневието ѝ.
Ваня споделя за последвали бременности, една загуба на бременност и раждането на двете си деца. Към момента на лекцията разказва за единадесет години без установен рецидив след операцията.
Това е нейният индивидуален път. От него не може да се заключи, че конкретен хранителен режим или промяна в навиците предотвратява рецидиви при всички жени.
Ендометриозата е хронично заболяване, при което тъкан, подобна на маточната лигавица, се развива извън матката. Възможни прояви са силна менструална болка, хронична тазова болка и затруднения със забременяването. Лечението се съобразява със симптомите и репродуктивните планове и може да включва медикаменти, хирургия и лечение на инфертилитет.
Айсбергът: какво виждаме и какво остава под повърхността
В центъра на лекцията стои образът на айсберга.
Над водата са усещанията и промените, които забелязваме: умора, болка, колебания в енергията, трудности със съня, промени в цикъла.
Под повърхността Ваня поставя сложните взаимодействия между различните системи на организма и условията, които създаваме чрез ежедневието си.
Метафората насърчава да погледнем отвъд отделното оплакване. Какво се е променило? От кога? Как се чувстваме през останалата част от деня? Има ли нещо, което системно пренебрегваме?
Отговорите могат да помогнат за по-съдържателен разговор със специалист. Самонаблюдението има стойност, когато води до внимание и подходяща оценка.
„Симптомите не са провал, те са информация“, казва Ваня.
В това изречение има и освобождаване от обвинението. Заболяването не доказва, че сме се грижили недостатъчно добре за себе си. То поставя въпроси, които заслужават грижа.
Потребностите ни се променят — и това е естествено
Друг важен акцент е отношението към времето.
Ваня говори за желанието да останем в някаква идеална версия на себе си: със същата енергия, възстановяване и възможности, които сме имали преди години.
Но тялото се променя. Променят се и обстоятелствата около него — работата, родителството, натоварването, времето за почивка.
Това предполага и периодично преразглеждане на грижата. Режим, който е бил изпълним в един етап, може да се окаже неподходящ в друг.
Полезният въпрос е конкретен: от какво имам нужда сега и как мога да му осигуря място?
Когато знанието не стига до действието
Повечето присъстващи вероятно знаят, че сънят, движението и пълноценното хранене имат значение. Трудността започва след това — в деня, който вече е запълнен.
Ваня описва познат кръг: поставяме си голяма цел, опитваме да променим много неща наведнъж, затрудняваме се и стигаме до самообвинение.
Решаваме, че ни липсват воля и дисциплина. Но това заключение рядко обяснява какво точно е направило промяната трудна.
Била ли е стъпката прекалено голяма? Имало ли е време за нея? Разполагали ли сме с необходимото? Съществувал ли е лесен вариант за деня, в който планът се обърка?
Тези въпроси насочват към нещо, което можем да променим.
Средата като невидим архитект на навиците
За да покаже как средата влияе върху поведението, Ваня разказва история за обувките на децата си.
Те се прибират, събуват се и оставят обувките в коридора. Следват многократни напомняния да ги приберат в шкафа.
Решението се оказва отворен рафт с пейка. Прибирането става по-лесно и поведението се променя.
Този домашен пример прави идеята разбираема: понякога можем да намалим усилието, което изисква желаното действие.
Същият поглед може да се приложи към храненето или движението. Има ли лесна вечеря за натоварения ден? Достъпни ли са обувките за разходка? Оставили ли сме в графика време, което няма да бъде запълнено автоматично с друга задача?
Средата не върши всичко вместо нас. Но може да направи следващата стъпка по-вероятна.
Планирането като форма на грижа
За Ваня храненето е една от първите области, към които насочва вниманието си след операцията.
Години по-късно, с две деца и натоварено ежедневие, тя поставя акцент върху предварителната подготовка.
Колко вечери ще бъдем вкъщи? Кога ще се храним навън? Кога ще се приберем късно? Какво можем да подготвим така, че да ни е удобно?
Това планиране има практична цел: да намали решенията, които трябва да вземем в най-уморения момент на деня.
В лекцията същият принцип се отнася и до почивката, движението и здравните прегледи. Грижата получава време предварително, вместо да чака свободна пролука.
От големия стремеж до малкия навик
В практическата част Ваня предлага упражнение, вдъхновено от метода Tiny Habits на Би Джей Фог.
То започва с по-далечен стремеж: как искаме да се чувстваме и какво искаме да можем след години?
След това участниците са поканени да запишат възможни действия, които биха подкрепили тази посока. На този етап идеите могат да бъдат много.
Следва изборът чрез два въпроса:
- Кое действие би имало значим принос към целта?
- Кое действително бих могла да изпълня в ежедневието си?
В пресечната точка се появяват подходящите начални стъпки.
После избраното действие се смалява. Достатъчно, за да бъде лесно за започване. Прикачва се към нещо, което вече правим, така че да има ясен повод да си спомним за него.
Накрая идва отбелязването на успеха — усмивка, удовлетворение, кратко признание, че сме направили уговореното.
Ваня подчертава, че малкият размер е начало. Когато действието се установи, може постепенно да се развива. Ако стане прекалено трудно, можем да се върнем към по-изпълнима версия.
Да присъстваме и в собствения си списък
Историята на Ваня Стойчева съдържа надежда, но и напомняне за сложността на женското здраве. Медицинското лечение, подкрепата и ежедневната грижа имат различни роли в нея.
Нейната покана към публиката е да забележим къде се намираме самите ние сред всичко, за което отговаряме.
Има ли място за нашия преглед? За нашата почивка? За движение, което ни е приятно? За хранене, което не изяждаме набързо между две задължения?
Понякога началото е съвсем малко: записан час, подготвен обяд, кратка разходка или граница, която най-после поставяме.
Тази стъпка няма да обясни всяка болка и няма да реши всеки проблем. Но ще означава, че сме включили и себе си сред хората, за които се грижим.
