Представете си автомобил, който продължава да се движи с вдигната ръчна спирачка.
Отначало почти не забелязвате. Давате малко повече газ и стигате, закъдето сте тръгнали. После съпротивлението се увеличава. Двигателят работи по-трудно. Вие също. Но щом колата още върви, намирате основания да продължите.
С този образ Иван Георгиев описа годините си с алкохола на „Здравелетие“, проведено на 7–8 ноември 2026 г. в София.
Основателят на „Безалкохолен лайфстайл“ застана пред публиката с откровен разказ за употреба, започнала в юношеството, за живот, който отвън изглежда успешен, и за постепенното изграждане на различно ежедневие.
В историята му има тежки признания, самоирония, една прегръдка на Гребната база в Пловдив и видеоигра, получила неочаквана роля в промяната.
Когато чашата изглежда като билет към порастването
Иван започва разказа си от четиринадесетгодишното момче, което иска да бъде част от компанията и да опита света на възрастните.
Алкохолът вече присъства в познатия му модел на общуване. Възрастните сядат на масата, наливат си, разговарят. За младежите това изглежда като естествена следваща стъпка.
Първоначално Иван преживява употребата като улеснение: става по-смел, отпуска се, общува по-уверено. Дори махмурлукът се превръща в тема за истории и сравнения между приятели.
Това е частта, която прави спомена му разпознаваем. В началото последствията лесно се изгубват зад усещането за принадлежност.
По думите му обаче употребата не остава кратък младежки период. Продължава през следващите години и постепенно заема все повече място.
Успешната кариера не показва целия живот
Иван държи да разруши една позната представа: че човек с тежък проблем с алкохола непременно е видимо изключен от професионалния и обществения живот.
Той разказва за работа като мениджър в голяма компания, за екип от двадесет души и за владеенето на три езика.
Справя се. Изпълнява отговорностите си. Има основания да се възприема като успешен човек.
Извън работата обаче се развива друга история.
В по-късен етап описва седмици, разделени между тежка употреба през почивните дни и мъчително възстановяване след тях. Разказва за кошмари, изпотяване и нощи, през които сменя тениските си.
След това идва временно подобрение. Споменът за преживяното отстъпва. Цикълът започва отново.
Тъкмо тук метафората с ръчната спирачка придобива тежест. Движението продължава, но изисква все повече усилие и оставя все по-малко пространство за останалия живот.
Дори сериозното предупреждение невинаги е повратната точка
В разказа присъства и болничен епизод с тежко усложнение след употреба на вещества и медикамент.
Иван го споделя като момент, който днес разпознава като опасен. Тогава обаче той не прекратява употребата.
Това признание е особено важно. Отстрани лесно можем да си представим, че достатъчно силният страх непременно ще промени поведението. Неговата история показва колко по-сложно може да бъде преживяването.
Иван казва, че години наред е търсил решение. Посещава и една среща на Анонимни алкохолици, която по думите му не се превръща в работеща опора за него в онзи момент.
Това е личният му опит с конкретно посещение. От него не следва заключение за ползата на подобни групи за други хора. Възстановяването има различни пътища, а подходящата помощ се определя индивидуално.
Една прегръдка в Пловдив
Сред най-емоционалните моменти е споменът за тридневна сватба в Пловдив.
Иван разказва, че продължава да пие през тези дни. Тогавашната му дългогодишна партньорка, днес негова съпруга, е разстроена.
По-късно тя излиза да тича на Гребната база. Той също излиза на разходка. Срещат се.
Тя се затичва към него и го прегръща силно. Той се разплаква.
Иван се връща към тази сцена с видимо вълнение. Прегръдката остава сред най-ясните му спомени от онези дни.
Тя не е готово обяснение за цялата последвала промяна. Но в неговия разказ е момент на близост, който получава особено значение на фона на дългите години на вътрешна борба.
Неочакваното място на една видеоигра
Следващата част от историята е необичайна.
При посещение в магазин Иван забелязва The Legend of Zelda за Nintendo Switch. Купува конзолата и играта със съгласието на партньорката си и започва да играе вкъщи.
Това занимание получава голямо място в следващите месеци. Същевременно той започва да тренира редовно и продължава да работи.
Разказва за нов ритъм: работа, тренировка, прибиране у дома, игра.
В дискусията се появява и въпросът дали една зависимост не се заменя с друга. Историята не позволява подобно състояние да бъде оценено от разстояние, нито превръща видеоигрите в препоръка за лечение.
За Иван те са конкретно занимание в конкретен период. По-широкото му послание е за необходимостта освободеното време да получи ново съдържание.
Какво правиш вечер? Къде намираш удоволствие? Какво очакваш с желание? С какво приключваш деня?
Моментът, в който вижда промяната
След няколко месеца Иван се заглежда в огледалото.
По думите му забелязва по-свежо лице и по-добра физическа форма. Редовните тренировки вече имат видим резултат. Започва да се усмихва на отражението си.
Този момент променя начина, по който вижда собствените си възможности.
Дотогава голяма част от усилието е свързана с последствията от употребата. Сега започва да разпознава резултат от действия, които е избрал и повтарял.
В историята му това е силен източник на мотивация: усещането, че може да изгради нещо и да забележи как то се развива.
По-късно насочва повече внимание и към храненето си. Движението остава важна част от ежедневието му.
Какво ще заеме освободеното пространство?
Към края Иван формулира една от основните си идеи: за него промяната изисква и различни дейности, които носят удовлетворение.
Дава примери с движение, готвене, почистване и завършени задачи. Занимания, след които има усещане за направено нещо.
Това е неговото обяснение за част от личния му път. То не означава, че спортът или хобито могат да заместят лечението при зависимост.
Професионалната помощ може да включва поведенчески подходи, медикаменти и подходяща среда за възстановяване. При продължителна тежка употреба внезапното спиране може да предизвика опасна абстиненция и трябва да бъде планирано с медицинска помощ.
Тази разлика е съществена: можем да се вдъхновим от чуждата история, като същевременно потърсим безопасния подход за собствената си ситуация.
Подкрепата, която остава до теб
В общата дискусия Иван отново се връща към съпругата си.
Разказва, че тя не е подминавала проблема и не го е оставяла да приема употребата си за нещо безобидно. Същевременно в историята му има много благодарност за присъствието и подкрепата ѝ.
Това не означава, че близкият човек носи отговорност да постигне чуждото възстановяване. В същия панел Даниела Лазарова подчертава сложността на семейната ситуация и мястото на професионалната помощ.
В личния разказ на Иван подкрепата е една от важните части. Редом с продължителното търсене, променения ритъм и собствените му действия.
От личния опит към „Безалкохолен лайфстайл“
Днес Иван споделя преживяното чрез „Безалкохолен лайфстайл“.
На сцената говори с хумор, включително когато разказва за трудни моменти. Но признава и ролята на обстоятелствата и късмета — фактът, че може да стои пред публиката, не прави миналото му безопасно.
Тази откровеност придава стойност на историята. Той показва колко далеч може да остане външната представа за един човек от онова, което преживява насаме.
И колко различно може да изглежда ежедневието, когато постепенно започне да се организира около други занимания, отношения и цели.
Живот с повече място за самия теб
Метафората с ръчната спирачка остава дълго след края на участието.
Тя описва години, в които продължаваш да се справяш, но голяма част от силите ти отиват за преодоляване на съпротивлението.
В разказа на Иван постепенно се появяват други картини: тренировка, разходка в планината, спокоен ден, отражение в огледалото, което му харесва.
Тези преживявания дават съдържание на промяната. Помагат му да си представи бъдеще, което иска да продължи.
За някого подобна история може да бъде повод да обърне внимание на собствен навик. За друг — да започне разговор с близък или специалист.
Не е необходимо чуждият път да съвпада с нашия, за да ни напомни, че има следваща стъпка. И че си струва да потърсим подкрепата, с която да я направим.
