На 102 години Кирил Стоянов има въпроси към бъдещето.
Според разказа на Мира Добрева той използва ChatGPT, за да избира какво да сготви, да пита за подправките към ориза с гъби и да разговаря за литература. Любопитно му е какво още предстои. Иска му се да има повече време, за да го види.
Тази история, споделена на „Здравелетие“, остава в съзнанието. Защото показва човек, който продължава да търси, да пита и да очаква нещо от утрешния ден.
След шестнайсет години срещи със столетници Мира Добрева носи със себе си много такива истории. За любов, преживяла десетилетия. За чувство за хумор, което изненадва събеседника. За достойнство, което има нужда да бъде забелязано. За желанието да останеш част от света, независимо колко пъти си го виждал да се променя.
В заключителния разговор на „Здравелетие“ журналистката отвори пространство за тези човешки измерения на дълголетието. И за въпрос, който се отнася до всички ни: с какво изпълваме времето, което имаме?
Да дадеш глас на хората, покрай които светът бърза
Когато я попитаха защо е избрала именно столетниците, Мира се върна към началото на журналистическия си път и към въпроса какво иска да прави чрез професията си.
Отговорът я отвел към хората, които рядко попадат в центъра на общественото внимание.
„Обичам да заставам на страната на нечутите“, сподели тя.
Зад тази мотивация стои убеждението, че всеки човек има какво да разкаже. А при някого, преживял цял век, спомените, отношенията и промените образуват свят, до който трудно бихме стигнали, ако не спрем да слушаме.
Мира си спомни първата среща с баба Бисерка. Отварянето на вратата на нейния апартамент се превърнало в отваряне на нова посока.
Последвали години пътувания, разговори и завръщания при същите хора. Постепенно работата станала и лична връзка — с очакването да се видят отново, с вниманието към онова, което се е променило, с желанието историите да бъдат съхранени.
Книгите като памет за един човешки свят
В разговора Мира обясни и защо за нея е важно срещите да останат в книги.
Когато историите станат толкова много, се появява страхът, че някоя подробност може да избледнее. Гласът, жестът, неочакваният отговор — всичко онова, което прави конкретния човек незаменим.
Записването е начин тази памет да продължи да съществува и отвъд срещата.
Тук има послание и за хората, които никога няма да напишат книга. В собствените ни семейства също има разкази, които чакат да бъдат чути: как са се запознали баба и дядо, как е изглеждал домът им, кое решение е променило живота им, какво още помнят с усмивка.
Понякога отлагаме тези разговори, защото ни се струва, че ще има време.
Историите на Мира напомнят колко ценно е да ги започнем.
Достойнството е част от разказването
Журналистката направи съществено уточнение: хората, представени в книгите ѝ, са подбрани изключителни личности. Техните истории не описват всички столетници и не бива да се възприемат като общ портрет на тази възраст.
За нея водещо е да пази достойнството на човека пред себе си.
Това променя и начина, по който слушаме разказите. Една необикновена съдба може да ни вдъхнови, без да се превръща в правило за всички останали. Един личен навик може да е интересен, без да бъде доказателство за причината някой да е доживял до сто години.
Силата на тези срещи е в човешката им конкретност. В това да видим личността зад възрастта.
Да продължаваш да се чувстваш важен
Сред темите в разговора беше мястото на възрастния човек в семейството и общността.
Мира разказа за впечатленията си от Сардиния, където срещнала отношение на видимо уважение към най-възрастните. Те имат място в общия живот, присъствието им се зачита, думите им се чуват.
Това поставя въпрос и към ежедневието ни: оставяме ли на близките си възможността да участват?
Да ги попитаме за мнение. Да им дадем време да разкажат. Да не решаваме предварително кое вече не ги интересува. Да забележим желанието им да се облекат хубаво, да посрещнат гости, да бъдат полезни.
Грижата има много форми. Една от тях е да позволим на човека да усеща, че продължава да има какво да даде.
Любов, която намира път през десетилетията
Особено топло прозвуча историята на госпожа Евдокия от Варна и нейния любим.
По разказа на Мира двамата се познавали още от деца. Той ѝ помагал по математика, тя го учела да рисува. Животът ги отвел в различни посоки и те създали други семейства. Много по-късно отново се събрали.
На въпроса за годините заедно Евдокия отговорила с чувство за хумор:
„Бяхме заедно цял живот с известни отпуски.“
В една от срещите им тя помолила любимия си да ѝ купи пиле. После обяснила на Мира, че зад молбата стояло желанието той да се почувства важен и необходим, докато двете разговарят.
Дребен жест, който разкрива внимание към другия.
В тази история любовта се вижда през всекидневието: да усетиш кога някой остава встрани от разговора, да му намериш място, да продължаваш да мислиш за чувствата му.
А хуморът придава на близостта лекота, която десетилетията не са отнели.
Любопитството не е запазено за младостта
Историята на Кирил Стоянов върна разговора към настоящето и към възможностите, които то предлага.
В разказа на Мира технологиите бяха повод да видим неговото желание да научава нови неща. Той пита какво да сготви, търси обяснения за литературни произведения, интересува се от инструмент, който допреди няколко години не е съществувал в ежедневието ни.
Това е образ на човек, който продължава да общува със света.
Може би затова историята въздейства толкова силно. Лесно е да приемем, че в даден момент вече сме видели достатъчно, че новото е прекалено сложно или че няма смисъл да започваме.
А тук някой, преживял повече от век, още има въпроси.
Мира изведе от тази среща прост призив: да се радваме на възможностите на времето, в което живеем. Да забелязваме и хубавото в него, докато сме заети да обсъждаме трудностите му.
„Карай да върви“ — урок по приемане
Попитана какво лично е взела от тези срещи, Мира посочи способността да приема онова, което не може да промени.
Тя обобщи този урок с израза „Карай да върви“.
В нейното обяснение той носи усещане за повече вътрешна свобода: понякога да подминеш, вместо да изразходваш всичките си сили в съпротива. Да прецениш на кое си струва да отговориш и кое можеш да оставиш зад себе си.
Това е урок, който звучи различно, когато идва през разговори с хора, преживели толкова много промени и раздели.
Не всяко събитие е в нашите ръце. Отношението ни към него понякога оставя възможност да продължим.
Човешките истории не са универсална рецепта за дълголетие
Разбираемо е при среща със столетник да попитаме как се храни, как се движи и какво прави всеки ден.
Но журналистическият разказ и медицинското изследване дават различен вид знание. Личната история показва преживяното от конкретен човек; сама по себе си тя не установява кои негови навици са допринесли за дълголетието му.
Затова най-смисленото, което можем да вземем от подобни срещи, невинаги е действие за повторение.
Понякога е въпрос към собствения ни живот.
Поддържаме ли отношенията, които са ни важни? Даваме ли място на любопитството? Чуват ли близките ни, че ги ценим? Има ли нещо, което все отлагаме, въпреки че можем да направим още днес?
Да се радваме на деня, докато сме в него
В края на разговора Мира сподели, че подготвя трета книга, посветена на срещите ѝ със столетници от сините зони. Нови пътувания и още човешки светове, които предстои да бъдат разказани.
Но едно от най-силните послания на срещата беше съвсем близко до ежедневието.
Да се научим да очакваме следващия ден с интерес. Да намираме причини да му се радваме. Да не губим способността да бъдем докоснати от разговор, от ново знание, от присъствието на любим човек.
Можем да започнем с обаждане, което отлагаме. С въпрос към възрастен близък, чийто отговор още не знаем. С нещо ново, което ни е любопитно да опитаме.
Защото времето придобива плътност чрез онова, което преживяваме в него.
А историята на човек, който на 102 години още иска да види бъдещето, е хубава причина да погледнем собствения си утрешен ден с повече желание.
